Осем години мълчание. Едно име. Дванадесет мъже. Сборът не е нито повече, нито по-малко от 21. На тази дата през октомври 1945 година е роден Никита Михалков. И точно сега в светлината на прожекторите е новият му филм - „12“ (римейк на култовата лента на Сидни Лъмет от 1957-ра, „12 разгневени мъже“). Надникнахме зад завесата не само на поредното му филмово предизвикателство, но и на самия него. Защото той винаги има какво да каже...
Начало.
Москва. В семейството на Никита Михалков отдавна цари творческа атмосфера, благодарение на майка му Наталия Кончаловска, поетеса и преводач, и баща му Сергей Михалков – известен детски писател и автор на текста на Съветския химн. В киното Никита започва да се снима, когато е на 14 години и само след още още 4 може да се похвали с първата си главна роля. Това го тласка да се запише в московското театрално училище, макар вече да е добил известна популярност. През 1966-та обаче, го изключват оттам, заради нарушаване на дисциплината, тъй като Михалков нееднократно игнорирал забраната да се правят филми от все още учащите в учебното заведение. Във втори курс Никита се прехвърля да учи режисура, заедно с по-големия си брат Андрей Кончаловски. Съвсем неочаквано, обаче, след завършване на обучението си през 1971-ва, Никита неочаквано постъпва в армията на Камчатския атомен подводен флот.
Демобилизиран, Михалков се завръща в кинематографията си и през 1974-та на екран излиза първата му режисьорска творба – филмът „Свой сред чужди, чужд сред свои.“
Успехите на Никита не спират да валят и той всяка година пуска нова лента на екран, докато през 1983-та не идва „Без свидетели“ - филмът, получил международно признание, множество номинации и награди на различни фестивали.
И ако е вярно, че талантът никога не идва сам, Михалков е истинско доказателство за това – със същия успех, с който създава брилянтните си филмови продукции, той се снима и като актьор в тях. (Забележителна роля има във филма на брат си „Сибириада“ от 1979 г.)
По време на снимките на „Очи чорние“ с участието на Марчело Мастрояни, на Никита Михалков се ражда дъщеря – Надя.
Първата продукция на Никита, след като основава продуцентската компания „Три Т“ (Творчество, Товарищество, Труд) е „Урга“ (1991), спечелила му номинация за Оскар. Три години по-късно се появява „Изпепелени от слънцето“, в който Никита е не само режисьор, но и актьор. Филмът е безапелационен хит, спечелил признанието на цялата Филмова академия (лентата печели Гран-при в Кан и Оскар за „Най-добър чуждестранен филм“). Последното предизвикателство на Михалков е „Сибирският бръснар“, видял бял свят през 1999-та. Поне до сега.
Защото осемте години на мълчание изтекоха...
Клапа.
„12“ е филм, разказващ историята на 12 съдебни заседатели, които трябва да вземат трудно решение – дали е виновен един чеченски юноша в убийството на доведения си баща – руски офицер. Както във филма на Лъмет, точно когато случаят изглежда затворен, започват съмненията в правотата на взетото решение. Зрителите така и не научават имената на заседателите, между които има шофьор на такси, очарователен еврейски джентълмен, невротичен участник във вариететни програми, учен с тежко минало, преуспяващ хирург, както и собственик на телевизионен канал...
В „12“ Никита Михалков е режисьор, сценарист и актьор. А творческите му решения са повече от интригуващи – камерата не изпуска от очи 12-те актьора и те са непрекъснато заедно в кадър, а мястото на действието е спортната зала в местно училище и една строителна площадка. Филмът е размишление за свободата, състраданието, възможността да помогнеш на съвършено непознат човек в беда – разговори за неща, които вълнуват всички. И макар в Русия да няма реално действаща съдебна система, използваща помощта на жури (по американски и английски модел), лентата и за момент не оставя и следа от съмнение в достоверността на историята. Въпреки това, Михалков търси във всичките си филми опора на реално случили се събития, социални теми, които имат отражение върху живота на обикновени хора – с техните живо и цветно минало, с всичките им грешки и противоречия.
„12“ грабва зрителя със забележителния си и неочакван обрат на финала. А изводите, произтичащи от това са два напълно различни един от друг“ - се казва в критиката на „Herald Tribune“.
„Филмът е важен, защото в него говорим за онова, което всички ние си мислим, но не винаги сме готови да разкажем за тях на всеослушание“ - споделя Михалков и продължава: „В него няма развлечения, а сложна и важна работа на ума и сърцето. Надявам се, че никой няма да остане равнодушен!“
Явно точно така и се е случило, защото с „12“ Никита Михалков спечели специалната награда за цялостна работа на Международния кино фестивал във Венеция през септември тази година. А скоро стана известно решението на комисията на Американската кино академия – филмът ще се състезава за тазгодишните награди Оскар.
А ние знаем, че ако Михалков спечели – далеч няма да сме изненадани. Нито пък той!
В едно свое интервю от 2006 година пред руската преса, Никита Михалков дава отговори на някои от най-важните за самия него въпроси. Година по-късно, в мирогледа му няма нищо коренно различно, променено или рязко подменено с друго. Има единствено мисли, изящно шлифовани с времето и ставащи все по-ценни...
Никита Сергеевич, вие съвсем не криете възрастта си?
Засега, благодарение на божията милост, няма нещо, което съм правил преди 10 години и, което да не мога да направя в момента.
Значи, сега можете дори повече от онова, което сте могъл пред 20 години?
Това в нашата професия е естествено, защото натрупваш известен опит. От друга страна обаче, аз и преди 20 години съм говорил това, което мисля, както и в момента. Времето на илюзиите отмина. Но както е казано, да не съжаляваме за изгубеното време, защото сме родени, за да направим най-доброто от него.
Освен, че сте талантлив в толкова много области, все още сте покорител и на женските сърца. Комплиментите от дамите не намаляха ли с времето?
Никога не съм се заслушвал в тях. Говоря напълно искрено. Много добре знам, че ако човек има талант, той не го притежава, а е само проводник. Не е важна славата, а отношението към нея. Винаги съм давал автографи, но не защото ми харесва това, а защото не трябва да разочароваш онзи, който подхожда към теб с усмивка. Това е кръстът, който всички в тази професия носим.
