Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2008 13:44 - Филмът като документ на времето (Зорница-София)
Автор: askeer Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 2390 Коментари: 0 Гласове:
0



„Темите в българските документални филми в последните години бяха определени от една критичка доста мрачно – за възрастни хора, малцинства, или бедни хора... Искам да покажа, че има и хора, които следват мечтите си и са щастливи. Не търся специално героите във филмите си. Това са хора около мен. Не че няма и трагични неща в страната ни, но изборът на теми трябва да се разшири. Защото ако документалното кино е наистина документ за нашето време и нашата страна, това означава, че нямаме градска култура, няма млади хора, няма постижения, няма субкултури, няма ъндърграунд... Което не е така. Абсурдно и жалко е! И се превръщаме в клише.

 

Така Зорница-София започва разговора ни за киното, което прави. Тя е на 36 години, има зад гърба си един игрален филм („Мила от Марс”) и един документален („Modus Vivendi”), а в момента текат снимките за третия й игрален филм – „Прогнозата”, работното заглавие на който беше „Балкански блус”.

 

Зорница има интересна професионална биография - магистър на изящните изкуства от Националната Художествена Академия (София), специализация по реклама в Америкън Юнивърсити, Вашингтон, и в Училището за визуални изкуства в Ню Йорк, около 20 изложби, фестивални участия в България, Ливърпул, Париж, Цюрих, Ню Йорк, Любляна, Дрезден, Москва, Лондон - с видеоарт, видеоинсталации, пърформанси, акции и живопис. Била е арт директор в рекламни агенции, костюмограф и дори работник в затвора. И е една от малкото хора в България, за които комерсиалното изкуство не е изкушение.

 

Зорница София създава филмите на фона на следната картина в България. През изминалата 2006-та година у нас са произведени общо 125 български филма. Това сочат данните на Националния статистически институт (НСИ). От тях 106 филма са телевизионни продукции. Пълнометражните български филми, направени са 23 на брой, а късометражните и среднометражните - 102. В сравнение – за 2003, 2000 и 1999 година филмовите продукции са били съответно 86, 79 и 88 на брой. И още - по данни на статистиката през миналата година приходите на кинозалите в България са 9,3 млн. лв., докато през 2003-та. сумата е възлизала на 13,68 млн. лв.

Мрачна или не, картината на българското кино се променя. Наши ленти печелят чужди награди и участват успешно на редица международни фестивали, а не се гледат у нас. Причината далеч не е в качеството и в избора на тема, макар Зорница София да намира продукциите ни за клиширани и лишени от позитивното, което всички ние носим. Възможно е да е в нагласата ни – в тръпнещото очакване на поредния блокбъстър и соц спомените от времената, когато филмите ни връщаха към времето на семейните почивки на морето, монтирането на радиатор в старата кооперация, или старите градски песни на музикантите по живописните сватби от онова време. И всичко – с много шум, балкански манталитет и... вдъхновение.

Затова я питам:

  

Какво мислиш за българското кино през последните години?

Има повече филми, което, сигурна съм, е предпоставката за по-добро качество. Aз съм диалектически материалист, колкото и да не е модерно (смее се). Природата е доказала, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Факт е, че една птичка пролет не прави. Много се радвам, че броят български филми на година е нараснал. Toва е като засилка, никой не да прави овчарски скок от място, нали? Друго нещо, което много ми харесва е, че хората в нашите среди ставаме все по-отворени да се подкрепяме един друг. Времето на българската кинематография всеки момент ще дойде. Дано да бъдем на нивото на учителите си!

 

Учителите на Зорница са твърде много. И все от различни области – реклама, изящни изкуства, костюмография, а сега и режисура.

 

Изкушават ли те другите ти занимания – изящните изкуства, реклама?

„Мила от Марс” имаше страхотна кампания, дело на уникалния екип на Нобел Графикс. Аз никога не съм била толкова добра в рекламата. Абсолютно нищо не може да ме изкуши да работя в рекламна агенция отново! Но наученото там доста ми помага да си представям проектите. Трудно ми е да го обясня, но това да продадеш една идея по някакъв начин прави близки рекламата и киното. Ние също “продаваме” - послания, визии, позиция. Помaга ми опита ми в различни обалсти – и като художник, и като видеоартист, и като работник в затвора дори.

 

Работила си в затвора?

Да. Една година правих църквата в Централния софийски затвор, заедно със затворниците. Тогава май придобих опит да ръководя екип. През 1995 прочетох една статия, в която пишеше за отец Николай, който 4 години се опитвал да възстанови църквата там. Обясняваше как му пречели, как нямало хора за това и било невъзможно. А „невъзможно” е дума, която само ме амбицира. Усетих, че трябва да го направя, и го направих без да взема една стотинка за труда си. На aнглийски има една дума “call” – нещо като повик, ама по-силно и непреодолимо. Тaка е при мен. Усещам този повик и не се чудя, а действам.

 

Ти по това време познаваше ли се със съпруга си Николай?

(смях) Най-интересното е, че точно тогава тъкмо ставахме гаджета и той беше много против работата ми в затвора. Дори сега, когато се случи бивши затворници да ме поздравят на улицата настръхва. Аз се прибирах от работа, лягах от изтощение, гледах в тавана и дори не желаех да разговаряме. Не знам как ме е издържал, наистина... това май е единствената ми работа в която Ники не ме подкрепяше.

 

Продуцираш филмите заедно с него. Разкажи ми повече за това.

Toй нямаше нищо общо с кино. Сега продуцира, просто защото вярва в мен. Понякога е единствен. Иначе е бизнесмен, занимава се напоследък с внос на зеленчуци, има оранжерия... Той е човекът, без когото не вземам важно решение, дори за избора на актьорите. Ако можехме да печелим от кино, щеше да бъде много по-лесно. Ники иска колкото мен този филм да стане, някои от основноте идеи са негови. Презентирал е проекта по фестивали и е много запален. Ядосва се само, че не съм си сложила по-голям хонорар... Защото работя над филма постоянно от 2 години и половина и ме чакат още 9 месеца, и като сметнеш парите за всичкото това време, се получава, че съм най-евтиният работник.

Харесва ми, че заедно стоим зад идеите си и се борим нещата да се случват. Макар аз да съм по-големият оптимист в семейството.

 

Занимавала си се с visual art преди режисурата. Разкажи ми повече за този период - как реши, кое те привлече, къде се учи подобно нещо?
Завърших живопис при Андрей Даниел. Тя беше адски важна за мен. И мисля, че макар и трудно - ми се удаваше. Обожавах рисуването от натура и хора, и природа. След като направих църквата в затвора съвсем естествено последва и изложбата ми, наречена „След Затвора”, която по определение беше първата ми концептуална работа като художник. Запалих се. По това време ме приеха в School of Visual Arts, New York в един летен
семестър, който завърши с изложба. Там срещнах уникални хора - артисти и куратори от категория А. Тогава ми се оформи какво искам да правя във визуалните изкуства. И след това, когато правех живопис, работата ми беше малко или повече концептуална... Това е. Не знам къде се учи това. В живота, по галерите и от контактите с подходящите хора и творци
предполагам...


Какво е положението с visual art-а в България в момента?
Честно казано, не знам. Откъснала съм се от тази сцена. А и много от приятелите и колегите ми, с които заедно правихме изложби не са в България. Сигурно има защо. Дано там, където са им върви повече. Определено тук няма голямо разбиране за по-концептуални арт изяви от
широката публика и от колекционери. Има дълбоко разбиране по въпроса предимно от специалисти и практикуващи.

 

Защо реши да не се занимаваш повече с това?

В един момент се оказа, че си ходим едни на други на изложбите. Усетих, че се намирам в затворен цикъл, без много кислород и свежа кръв. Това е една от причините, които ме отказа от тези практики. Другата е, че България не е на картата на истинския маркетинг на това изкуство. Разбира се изключения има, но са единици. Не мисля, че и на тях им е лесно. И всъщност, въъпросът не е в това да е лесно, но поне да е честно и равностойно състезанието... А не е.

Кое в тази сфера можеш да определиш като свое най-голямо постижение - в България и в чужбина?
Аз все още си харесвам някои неща. Въпреки че поради съвсем различната специфика на киното, изцяло съм забравила други свои работи... Хресвам едни билборди на тема Антимачизъм/Антифеминизъм, където ролите бяха разменени и жените (Боряна Драгоева, Даниела Костова, аз и кураторката Диана Попова) бяхме маскирани, въоръжени и с мустаци, като тримата мускетари и Д"Артанян, а тримата мъже (Хубен Черкелов, Косьо Минчев и Геоги Тушев) бяха голи, без да има се виждат половите органи, застанали в ренесансовата конфигурация на Трите грации с по една ябълка в ръка. Харесва ми и изложбата ни с Кирил Златков „След затвора”. Имам акция по повод една църква, която комунистите бяха превърнали в морга и патологична зала с маса за дисекции, сложена на мястото на олтара. Там, моята намеса беше да посадя зелени чимчета трева в улеите за кръвта на масата за дисекции, които улеи оформяха стилизирана човешка фигура. Така се получи едно зелено човече. Но като цяло преживявянето беше ужасно. Харесвам си и някои видео арт неща.

Би ли се върнала отново към това, което си правила?
Не мисля. Но и не знам. Не мога да кажа „никога”, макар че сега не виждам как би станало това. Може би зависи от някое конкретно предложение...

 

Зорница нарича всичко, с което се занимава „повик”. И това обяснява някак естествения преход към различните дейности, в които се хвърля – без съмнение успешни. Както повечето млади и амбициозни работещи хора, тя е отговорна за почти всички етапи на работата си – сценарист и режисьор е, дори продуцира сама със съпруга си собствените си филми. Което винаги е печеливш ход. Вероятно заради ентусиазма, липсата на страх от хвърлените понякога на вятъра усилия и колегите, които я подкрепят и помагат да осъществи мечтите си, работата на Зорница има реален резултат. Дебютният й проект – „Мила от Марс” печели голямата награда на фестивала в Сараево през 2004-та и е истински фурор сред критиците и зрителите. Най-малкото, защото е сниман почти без никакъв бюджет.

 

Загуби или спечели „Мила от Марс” от липсата на пари. Знам, че е правен почти на приятелски, доброволни начала...

„Мила от Марс” е направен като студентски филм, което има и плюсове и минуси и няма претенциите да бъде нормално изглеждащ като качество. Но някои неща стават по-трудни когато има пари… още не знам защо.

 

Как се отразява големият бюджет на филмовата продукция?

Факт е, че само с пари не се правят по-добри филми. Има такива блокбъстъри - „Крал Артур“ или „Троя“ - гигантски бюджети, а филмите са пълна скръб.

Не ми изглежда случайно че последният ми филмъ не се финансира с европейски пари. Там продуцират предимно жестоко трагични истории. Радвам се, че финансовата помощ дойде от частна американска компания, „Ню Имидж”,  за които е нормално да има млади хора, които се кефят с живота си и се забавляват.

 

Зорница София е последователна в режисьорските си амбиции и отделя цели три години, веднага след приключването на работата по втория й филм „Modus Vivendi”, за да се посвети на нов проект. Междувременно ражда дъщеричката си Ники-Амрита. Разбрах, че първото й име идва от името на таткото, но историята покрай необичайното второ идва чак от Индия. Майката на Зорница наскоро се била върнала от там и режисьорката ни я попитала за някое красиво индийско име, даващо сила за живот. Така се появило второто име на дъщеря й – Амрита – индийската богиня на безсмъртието.

Въпреки ангажиментите по майчинството си, Зорница не прекарва и ден без да пише сценария на последния свой филм „Прогнозата”. И резултатите не закъсняват. Бюджетът на филма идва донякъде изненадващо от „Ню Имидж”, които досега не са продуцирали български филм. Ето и обяснението:

 

Как се случи така, че твоят филм е първият, субсидиран от „Ню Имидж”?

Радвам се, че от „Ню Имидж“ ме потърсиха. Те имат такъв ангажимент – да се снимат по 2 български филма годишно с тяхна помощ. И чрез общи познати – на Дейвид Варод и мои, ме поканиха на среща, представих сценария и го одобриха. Хареса ми начина, по който Дейвид говори с мен, намерихме обща приказка и бекграунд – той е художник също като мен и доста бързо се разбрахме. После се срещнах и със самия продуцент, който дава парите.

 

Колко са парите?

350 000 евро.

 

Много или малко са тези пари за филма?
Истината е, че много рядко можеш да вземеш толкова пари от някой европейски фонд.
Tе дават по 100-150 000 евро, да кажем. Бюджета, който имаме за този филм горе-долу e среден за български филм, макар че снимането му няма да е лесно и е в две държави. Всъщност, за да се справим с това ни помага и фактът, че сме доста млад екип и никой не взима космически хонорар за работата си. Дори моят хонорар е смешно малък и това ми го казаха 100 човека. Но за мен това е въпрос на морал, искам първо да си го заслужа. Не е дошъл момента да взема много пари за работата си. Засега ми се струва нахално – искам първо да направя филм, който да е добър отвсякъде – и като история, и като техническо изпълнение.

 

Разкажи ми повече за последния си проект - „Прогнозата“?

Всъщност, съвсем първоначалното работно заглавие беше „Балкански ритми“, което вече ми звучи страшно. Отдавна исках да го сменя – оказа се, че и чужденци, и българи не харесват заглавието. И си дадох сметка, че и аз не бих отишла да гледам филм с „балкански“ в заглавието. Мисля, че е доста изтъркано и клиширано. Освен това, в него не става въпрос за някакви специфични само за Балканите неща, а за универсални теми като идентичността. Мисля, че тя може да бъде изследвана в нашия регион до нейните крайности. Войните през целия 20-ти век, етническите сблъсъци са лошият пример в тази посока.

 

Каква е историята, върху която е изграден сценарият?

Историята сама се сглоби, ей така, изведнъж. Разказва се за няколко приятели от различни балкански държави, които отиват да карат сърф на един остров. Тя е компилация между истински случки,  които по някакъв начин успяха да се срещнат и да станат една история. Аз не вярвам в измислените сюжети. Мисля, че самият живот има най-голямото въображение. Темата за националната идентичност стои някъде на заден план, докато историята е за е любовта, както и постоянното неразбиране между двама влюбени, между група приятели и между няколко съседни държави. Ако си свършим добре работата, темата е нещо, което зрителят ще почувства като собствено откритие.

Историята ми се сглоби в главата точно преди да родя. Явно е било доста непреодолимо, защото изобщо не ми се чакаше детето да стане порастне, за да започна да пиша. И още на десетия ден, след като родих започнах работа по сценария като поканих двама съ-сценаристи и приятели да работим заедно.

 

Каква е твоята позиция по темата „национална идентичност“?

Ние, хората, по-скоро си приличаме, отколкото се различаваме. Не се чувствам в позиция да правя кардинални изводи, но наистина смятам, че колкото повече се фиксираме върху различностите си, толкова сме по-малко хора, а ние всъщност си приличаме по всички човешки неща – обичаме се, или не, искаме да правим добри неща или да постъпваме както ни харесва. Забелязала съм, че разединението винаги произтича от нещо негативно. Надявам се да е знак на едно отминало време. Аз поне вярвам, че новата епоха, на която се надявам ние да сме носители (Интернет, глобализацията, миграцията, епохата на Водолея), е тази, която ни обединява всъщност.

Знаеш ли какъв е проблемът със споровете дали Самуил е бил български цар или е първия македонски цар и всякакви подобни национални залитания?! Проблемът е, че това е наследство от едно друго време и поколение. И най-интересното е, че на Запад очакват от нас да бъдем точно такива балканци – да се хващаме за гушите си, във филмите ни задължително всички трябва да пият, да се стрелят, да реват силно... Казвам го като човек, който ходи по фестивали и гледа много филми. И от филмите ни очакват подобно поведение. Това създава мода, а модата ражда клишета. Какво излиза?! Че от бума на Костурица има доста реплики. А като се огледаме, в нашата държава има и хора, които са млади, готини, успешни, които правят разни неща и се кефят на това. Защо във филмите не разказваме за тях?

 

Как се спря на актьорите за „Прогнозата“?

Интересното е, че в началото мислех съставът на този мой филм да е с доста ниска възрастова граница, но просто не можех да устоя на тези актиори. Компанията е страхотна –  Асен Блатечки, Юли Вергов, Део, Стефан Щерев и главната актриса Теодора Духовникова. Тя веднага ме грабна с с епизода, който направи на кастинга и разпознах моментално героинята си в нея. Когато правя кастинг, обикновено поставяме оценки, след това правим скрийнинг тестове и т.н., съвсем по американската система. Теодора беше единствената, която получи само шестици (и от оператора, продуцента, директора на кастинга), и една седмица – от мен. (смее се!) За Асен Блатечки ми беше ясно, че ще участва и в този мой проект. Део – също, макар той самият още да не го знаеше. Юли за мен беше изненада – много ентусиазъм и професионаализъм. Страшно съм развълнувана от избора, който направихме.

 

Какво допринася всеки от тях за филма?

Мога да ти разкажа за всеки от персонажите им. Прякорът на Део е „Облака“ - смятам, че е ясно защо му приляга. Героят на Юли – Робърт, има за прякор „Фитила“. Няма по-подходящо за него. Много харесвам как се ядосва – целият почервенява и започва да хвърля искри във всички посоки. Асен играе „Психопата” - един македонец, баща с малко момиченце, което още не сме намерили. Друго нещо, което отчаяно търсим за снимките е голям джип с десен волан... Няколко души от екипа преследват по улиците всички коли с десни волани, засега без резултат. Оказа се сложно да намерим такъв. Също така не е избран актьорът за главната роля - ангажимент да го намерят имат от „Ню Имидж”. Ще е чужд актьор. Изискванията им като субсидиращи филма е той да е известен, за мен е достатъчно да бъде добър.

 

Всичко с „Прогнозата” звучи доста добре. Имаше ли някакви трудности преди да започнат снимките?

Първото нещо, за което се сещам сега е проблемът с актрисата ми Теодора Духовникова. Беше в болница със счупен втори шиен прешлен, но операцията мина добре. Безумно е колко хора моментално ме питаха дали ще я сменям. На мен това изобщо не ми минава през ума. Избрала съм я, и не смятам да  се отказвам от нея при първата трудност по пътя. Още по-малко сега.

Колкото до самия проект, имах проблем с представянето му на Запад. Реакцията беше: „Не може да има сърф в този филм, Зорница, защото няма такова нещо на Балканите.“ Моля?! Тогава осъзнах какъв е големият проблем – ние сме се превърнали в едно клише на Запад и за това сме си виновни само ние. Защото не сме си произвели филмите, които отговарят на цялата действителност. Приех този проблем като своя мисия и това ме мотивира допълнително. Да, имаме проблеми, но това не изчерпва живота в страната ни. Поне не моят.

 

Зорница София е от хората, които те карат да вярваш в изкуството. Да усещаш, че то се случва пред очите ти и е повод за истинска гордост. Най-малкото, защото няма нищо общо с касовите западни хитове и не е самоцелно. А сърцето си, което оставяш в т.нар. „продукция” е най-големият залог и гарант, че вървиш в правилната посока. Което е някак успокояващо. По-успокояващо е, че в начинанието си Зорница не е сама. Тя безпогрешно усеща „сродните души” в киното и без излишен патос карат смисленото изкуство в България да върви напред.

 

Четох някъде, че българският филм, който последно те е впечатлил особено е „Обърната елха”. Защо?

(Филмът на Иван Черкелов и Васил Живков излиза на екраните миналата година и печели най-престижното отличие за български игрален филм за последните години - специалната награда на журито на фестивала Карлови Вари. Филмът e мозайка от шест самостойни новели с кратки интермедии между тях, а темата най-общо, е празника или липсата на празник в човешкия живот.- Бел.а.)

Да. Това е смел филм. Харесва ми, защото има голямо кино в него, неконформистки е, и същевременно в същността си е прост. Става дума за най-обикновени неща от живота. А втората историята е просто гениална.

 

Това споделя Зорница София с плам в очите. След което бърза да си тръгне, защото същата вечер заминава за Турция, където са снимките на „Прогнозата”. Аз прогнозирам, че това ще е поредната обещаваща лента и в никакъв случай няма да е последния й „повик”...

Понякога ми се случва и да не вярвам в случайността.

Но този път не ми беше особено трудно. Защото по всичко личи, че зората на българското кино не е далеч. Нещо повече – в София е. Е, освен когато не пише поредния документ на нашето време на някой турски остров.

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: askeer
Категория: Лични дневници
Прочетен: 230011
Постинги: 96
Коментари: 100
Гласове: 356
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930