Камчатка се намира толкова далеч, колкото далеч е представата за Ути Бъчваров единствено като човек, въртящ се трескаво около печката между 17.30 и 18 ч през делничните дни в ефира на Националната телевизия. С щипка „черно пиперче“ в ръка... Този Ути Бъчваров, когото аз срещнах, е малко по-различен. Той е заклет пътешественик и авантюрист. Излъчва спокойствието на пътуващия сам човек из непознати местности.
Ути заминава за Камчатка, защото по собствените му думи не се сетил за „по-отдалечено и драстично място“. Това е причината следващите му планове да включват Пакистан и Тасмания... Но – едно по едно.
След края на света
Започваме разговора с моето минимално познание за Камчатка и уверението на Ути, че тя се намира малко след края на света. „Съдейки по страшно дългия полет, Русия наистина е една от най-големите страни.“ - уверява ме кулинарният изкусител и продължава разказа си: „Ако някой ме запита може ли да отиде там, аз ще отговоря, че може, но не го препоръчвам, защото там е много тежко. Докато в България пътищата са маркирани по някакъв начин, след 5 километра почти винаги има заслон, хижа, или село. Тук ако се загубиш, ще вървиш най-много 10 часа, но след това ще бъдеш намерен, а в Камчатка това не може да се случи. Мащабите са отчайващо огромни. Няма пътища, няма маркировка, след всяка планина следват още няколко, а после още. Няма кого да срещнеш, за да питаш къде си, което понякога е доста страшно. Няма хижа, в която да се отбиеш да си вземеш храна, или да помолиш някой приятел да те вземе с джипа си.
Това за едни е много страшно, а за други е просто предизвикателство. Камчатка е място за хора, които наистина искат да предизвикат себе си да оцелеят, и не се страхуват от това. Затова отидох там. Взех си една здрава раница с доста сериозна екипировка (не само добър чувал, лека палатка, един кат дрехи), въдица и много хитринки за оцеляване.
Например, едно от най-важните неща за оцеляването ми, беше тиганчето, което се сетих да взема. Благодарение на него можех да ям нормална храна. В кулинарно отношение мога да кажа, че в Камчатка нещата просто са трагични – като търсения, култура, вкусове, и критерии на консумиране на хората. Те имат уникални продукти, които поне за мен не приготвят вкусно. Така тиганчето ми даде възможност да ям това, което обичам.
Off Road.
Дори когато е организирано, подобно пътешествие винаги включва спането на палатка и пътуването с огромен КАМАЗ. Там няма други пътища, освен третокласни, черни, по които се движи всичко. През част от местата могат да минат единствено всъдеходи (подобни на танковете) и хеликоптери. Човек трябва да изключи вероятността за всякакви удобства – в сърцето на Камчатка няма хотели, няма бунгала, няма къде да се спи, освен на палатки, няма нищо...
Пътешествието не е шега, но не съм се подготвял специално за него. Имах нулева информация, четох за Камчатка в самолета. Въпреки това, за мен то не беше съвършено различно от всичко, което по принцип правя. Защото и в България обикалям баирите и планините и подобни емоции не ми се случват за първи път (да не знам как да си опъна палатката или какво да направя като завали дъжд).
Всъщност, в Камчатка е много студено и влажно. Когато вали и няма къде да се скриеш, не е особено приятно, няма навес, няма кантон, просто трябва да вървиш. Истинска форма на оцеляване! Survivor, който гледахме по телевизията, е толкова смешна и нелепа пародия. Не знам как може някой да гледа хора, които носят кофи с вода и обясняват колко големи герои са, колко е било страшно, като знаем, че около тях е пълно с камери, има покрив и бани... В този смисъл „Бързи, смели, сръчни“ беше 10 пъти по добро предаване за мен.
Траперът
Първата част от пътешествието ми беше доста по-тежка и рискована, защото ако нещо ти се случи, вероятността да оцелееш е минимална. Отидох в единственото по-близко село и открих съвсем случайно един трапер, който имаше собствени коне и се занимаваше с разхождането на туристи. Попитах го дали не иска да пътешестваме заедно и той се съгласи.
Взехме три коня и тръгнахме към гората, където изкарахме 15 дена.
Направихме огромен кръг в местността, което за размерите на България е все едно да си отишъл до Сливен, от там да си отскочил до Велико Търново, а след това да си се прибрал в София. И всичко това на коне. През цялото време не видяхме нито един човек. Има единствено блата, през които минават конете.
Беше наистина тежко! Ако оставиш един кон да те удари, няма как да си помогнеш после. За щастие, на мен нищо лошо не ми се случи. Затъвахме в блатата, пазехме се от мечките (защото там има много), но, слава богу, не ни атакуваха. Колкото до храната – ловяхме риба по реките и ядяхме това, което хванем (което беше доста всъщност).
Цялото време минава в пътуване, вечер се разпъва палатката, сготвя се нещо на огъня и заспиваш моментално, защото си страхотно изморен. През деня намираш един вир и се изкъпваш. Няма топла вода, душ... Яздехме по 14 часа на ден. Най-интересното е, че тук е напълно възможно просто да яздиш. В България, когато пътешестваш, си задаваш някаква точна цел – независимо дали е Бузлуджа или връх Ботев. В Камчатка няма подобен шанс, повечето от местата дори нямат име. Нашата форма на ориентиране, на мислене за времето и пространството в Камчатка отпада. В началото се чувстваш в много чужди води, след което започваш да плуваш и да се кефиш на това, което се случва, без значение къде стигаш.
Най-интересното е, че въобще не съм се замислял за връщането си, въпреки че за собствено успокоение запомнях някакви забележителности, ако, недай си боже, нещо се случи и се наложи сам да се прибирам, да имам все пак ориентири. Успокояваше ме и фактът, че младежът знаеше много по-добре от мен тамошните планини, защото като професионален трапер живее 4 месеца в годината по тези места и ловува за кожи. Той ми каза, че ако човек иска да оцелее, трябва да се спуска по течението на реките, защото в края на всяка голяма река би следвало да има селище. Този първи етап от пътешествието беше наистина екстремен.
За месеца, който изкарах в Камчатка, успях да се включа и към организирана туристическа група от 15-16 човека. Общото ни пътуване беше за не повече от 10 дена. Хората опъваха всяка вечер палатките си, с идеята, че могат сами да изберат различни маршрути и дестинации. И когато попаднах в тази втора организирана част от пътешествието, се чувствах много по-велик от всички, защото вече бях преживял онези 15 дена...
За доларите и хората
Различните турове продължават различно време и имат различни цени. Чисто ценово в Камчатка е поне двойно по-скъпо от тук. Причината е, че мястото е много отдалечено и самото доставяне на каквото и да било е доста трудно и скъпо (например, една наливна бира в най-обикновеното, сковано от дъски място, струва над 2 долара.)
Местните се отнасят брутално към чужденците, не те жалят и доларите летят като мисъл!
Колкото до селото, което посетих – то беше мръсно, с дървени къщички, прашно, малко, с хоремаг и пияни руснаци. Няма нищо друго, не знам как издържат тези хора, защото и цените са високи, пък и разнообразието от храна не е кой знае какво...
Най-интересното беше, че в цялото село има парници. Оказа се, че понеже има много минерални извори, то е топлофицирано и във всеки двор има парник, в който се гледат краставички и доматки. Като храна, има основно риба – сьомга и хайвер. В изобилие! Един килограм червен хайвер струва 30 долара.
Вулканите и... Петропавловск
Болшинството от туристите отиват в Камчатка, за да гледат вулканите, гейзерите, все неща, свързани със стабилно ходене. Не можеш да се насладиш на гледката от колата... Всичко е в краката и ръцете ти. Изкачването на един вулкан в повечето случаи отнема между 2 и 3 дена, защото комуникацията в Камчатка е наистина много тежка, а разстояния от 400 км се минават за 12-13 часа.
Камчатка е едно от местата, където има най-много действащи вулкани в света, а недействащите са хиляди. Аз успях да се кача на три от тях. Има вулкани високи и по 5 хиляди метра. Наистина правят страхотно впечатление. На някои от тях атмосферата и визията им е като земята на Мордо от „Властелинът на пръстените“ - свирепо и тъжно едновременно, природата е смляна от стихията на лавата. Но пък виждаш как след 20-30 години тази същата природа започва да завоюва отнетите й територии и се настанява отново на местата, където е била. Постепенно започват да си проправят път тревички и мъхчета, след това малки дръвчета, по-големи дървета и се оказва, че цялата Камчатка е в подобна цикличност – изпепеляване и възстановяване.
За атакуващите тази атракция туристи, цените на хеликоптерните пътешествия са отчайващи (еднодневно пътешествие е от порядъка на 700 EUR). Няма такива цени в света! При това пътуването е с хеликоптери, които отдавна е трябвало да бъдат бракувани. Но Камчатка е толкова голяма, че няма как да се стигне където и да било без тази машина.
В единия от дните се разхождах по заливите на Петропавловск с едно корабче. Страхотно впечатление ми направи уникално красивия бряг. Пълно е с птичи пазари и птици, които крякат. Има косатки и... много атомни подводници, които естествено не можах да снимам. Камчатка изобилства от риба във водата. Тя е и една от големите доставчици на червен хайвер не само в Русия, но и в целя свят. Като голяма част от този хайвер според мен е нелегален.
Много хайвер изядох, защото го има и в рибата, която хващаш. По едно време се отказах, просто защото не можех повече. Минусът беше единствено, че нямаше водка към него.
Сливане на края и началото
Мога да кажа, че от организираните от мен пътешествия, които не са малко и нямат нищо общо с нощуването в петзвездни хотели, возенето на самолети и изяждането на много шведски маси, това е най-цялостното и мащабно. Нещата се получиха много истински. Ако човек иска да си направи подобно пътешестване, категорично трябва да знае езика. Шансът ми беше, че съм внимавал в училище и горе-долу се оправям с руския. Иначе доверието на местните (които и без това са много мнителни) и комуникацията са абсолютно невъзможни.
Странно е усещането да си по тези места, защото в повечето случващи се тук ситуации винаги си воден от нещо или някого. Тук решенията и отговорността са си изцяло твои, самостоятелността е 100%.
По време на такива пътешествия няма начин да не изпаднеш в една особена нирвана. Оставаш сам с мислите си, пътешестваш през тях. Това е ценното на всички пътешествия. Скъсваш с досегашните си норми, нямаш телефон, не ти звънят през 5 минути, не се хвалиш къде си, имаш единствено един апарат, с който дори не можеш да снимаш себе си, защото си сам.
Доста от приятелите ми се шокираха от това, което съм направил, на какво съм се подложил доброволно и на всичкото отгоре, съм дал пари.
Адаптацията ми след връщането не беше много трудна. Само два дена по-късно пак заминах. Този път в Родопите. Така че, въпросът е да не се спира рязко каквото и да било.
След разговора с Ути почувствах странно разбиране на почти целия свят – на пътешествениците, които имат за спътник единствено коня си, на манията да предизвикаш инстинкта си за оцеляване и желанието да се върнеш отново на същото място.
Разбрах, че в Камчатка няма чукчи и няма нищо общо с Чукотка. Както и, че столицата е Петропавловск-Камчатский.
Но преди всичко – разбрах колко хубаво да работиш като „събирач на истории“. Особено като тези на Ути Бъчваров...
