И още нещо
Япония е една от по-скоро непознатите страни за българина. Владо Пенев е едно от по-скоро познатите лица и гласове за същия този българин. Каква е връзката? Спокойствието и... многогодишните дървета. Това донася актьорът от посещението си в страната на изгряващото слънце преди няколко години.

От всичко, което той ми разказа, емоцията да се возиш на влака-стрела ми се стори най-незначителната. А размислите за очевидното и реалността зад него, красотата на манастирите и пословичната му интуиция да се ориентира на непознати места, още ме преследват. Има причина. И тя се казва Япония. Една магична и особена Япония – макар и само в няколко страници.

Преди всичко и след Япония
Владо Пенев е от хората, за които професионалният път е най-голямото и вълнуващо предизвикателство. На този път той се е срещнал с почти всички страни от Европа и Северна Америка. „Никъде не съм ходил в чужбина на екскурзия, почивка или частно посещение. Навсякъде съм бил с театъра и с представленията, които съм играл, на фестивали и големи международни форуми.“ - споделя актьорът и продължава разказа си:

„В Япония също бях по работа. Когато се отива в чужда страна, винаги има един период от около 1-2 дена, в които представлението и пространството, където то ще се играе, трябва да се адаптират. И точно в тези дни артистите са свободни и обикновено аз съм този, който организира турове за опознаване на мястото. Така се случи и преди 3-4 години. Попаднахме в един малък град – Шизуока, на 300 км от Токио, които с влака-стрела се изминават за един час.

Изживяването в този влак е много особено. Наистина е бърз. Имахме намерение да отидем до Токио, за да разгледаме, но като си представих, че трябва да минем през гарата, където се блъскаш с ужасно много хора, решихме да пропуснем това преживяване... Но влакът-стрела не е толкова натоварен, защото, от която той се хваща е не само за него, но и за метрото. 

Впечатляващо е, че имат пластмасови, релефни обозначения за слепи хора навсякъде – къде трябва да се отвори вратата, кога идва превозното средство. И така е за всякакъв вид транспорт. За незрящите са направени изумително много неща. По продълженията на тротоарите има едни пластмасови плочки, образуващи три прави линии, които усещаш, когато стъпваш на тях. Когато завиваш, има необходимите светофари и големи обозначителни топчета, указващи пътя. Слепият човек може да ходи абсолютно без пръчка в Япония. Светофарите пищят, когато може да се премине. На всеки магазин има глас, който казва какво се продава в него, за да знае човекът да влиза или не. На обозначенията, където спира рейсът, е изписано с брайловата азбука кой номер минава, кога пристига, колко е часът и рейсът спира точно на мястото (няма 20 сантиметра назад или напред) и в точното време.

А шофьорите в градския транспорт са с бели ръкавици.

Така и влакът-стрела спира точно където трябва, отварят се вратите, влизаш, има кондуктори, сядаш, слагаш си колана и той тръгва като направо те залепва за седалката! Толкова е бърз, като самолет...

Измерване на вечността
Взех една карта на местността и организирах хубав тур. Намерих необходимия автобус и отидохме до място, което аз наричам „японският Етър“.

За съжаление се появи друг проблем – езикът. В близките до Европа страни, където се говори приличен английски, можеш все някак да се справиш. В Япония много трудно се комуникира. Шансът е да си пишете бележки. Те пишат феноменално на английски, абсолютно без грешка, но нито разбират, нито могат да говорят добре. За тях изписаното е най-важното. Но с малко пантомима и писане – нещата се оправят.

Покрай реката, която доближихме имаше ужасно много храмове, манастири, частни малки дворчета на различни феодали. Истински красив музей на открито. Между всички тези забележителности имаше и къщи, в които живеят хора. Докато обикаляхме и разглеждахме, попаднахме в една такава къща – очевидно частна, оградена, с великолепна малка градинка отпред. Смайващото на Япония е, че всичко онова, което се вижда на гравюрите – изкривените надвесени дървета, пухкавите облачета, минаващи над тях – всичко това е изглежда точно така. И тази градина не правеше изключени, имаше всичко, което трябва да има в една японска градина – малко езерце със златни рибки, страшно красиви дървета, много особено подрязани и поддържани. И докато ние блеехме отвън и се възхищавахме на красотата, излезе един японец и каза: „Влезте, влезте. Това е моята къща.“ 

Човекът ни покани в стаята за гости, където трябваше да се събуем по чорапи. Това беше традиционна японска къща. Вътре имаше много красив олтар, прозорец под ъгъл, кът за икебана, където всеки ден се подреждат различни цветя. Прозорецът открива в различни части на деня различни процепи и през тези процепи можеш да наблюдаваш градината. През всеки от тях тя изглежда различно. Оказа се, че се поддържа в определени параметри и че човекът я е създал и поддържа вече 30 години. Но нямало да стане готова, докато той е жив. Каза още, че ще остане за неговите деца, които също няма да успеят да я завършат, докато са живи и ще остане за техните деца...

И от този момент, както гледах вкъщи единствено стайни растения, си казах: Какво правя?! Това е глупост! Тези стайни растения са прекалено зависими от мен и когато си отида на свой ред и те ще си отидат и няма да остане нищо. Това го има и в българската традиция – като не можеш да построиш къща, което аз очевидно няма да мога да направя – засади дърво. Тогава започнах да садя дървета и трайни насаждения навън – посадих една магнолия,  сребърен бор... Магнолията е изключително красиво растение, цъфти напролет в бледо лилави цветове. В Япония климатът е почти същият като тук и виреят подобни растения.

Интересното е, че всичките им растения са в някакъв техен вариант – японска вишна, японска праскова, и са доста по-миниатюрни.

Приказка за камъка
В Киото има една градина, наричат я каменна. В нея няма нищо зелено, постлана е цялата с чакъл, хубаво изравнена и върху чакъла са поставени различно големи камъни, разположени небрежно. Градината се намира в близост до един от манастирите и всяка сутрин някой от монасите излиза и с голямо дървено гребло очертава кръгове около всеки голям камък, все едно камъкът е паднал във водата и е образувал вълнички.

От този затворен двор в четирите високи стени има три процепа. На всеки от тях има оставена бележка: „Тук, вие заставате и виждате 12 камъка. Всъщност те са 13.“

Ти седиш, гледаш, и си казваш – Добре, кой е тринадесетият камък?! Първо започваш да го търсиш сред другите, защото, когато около всеки камък има очертан кръг, е лесно. Но колкото и да се взираш, не го намираш. И започваш да си мислиш – Може ли камъкът, който се крие от всички гледни точки да не е един-единствен, ами да е различен от всеки ъгъл. Той един камък ли е, или са много?! Всъщност 13 камъка ли трябва да виждам, или това, че виждам 12 камъка ме кара само да си мисля, че очевидното всъщност не е реалното. Зад него има много неща, които на мен не е дадено да знам. Тук са написали, че липсва един камък, но колко са всъщност не е ясно. Като си помислиш колко малки камъчета има в самия чакъл...

Така реших, че нещата са по-сложни, отколкото изглеждат. Японската логика на мислене е абсолютно обратна на тази в Щатите, например. Там е важно как изглеждаш, да си винаги френдли, усмихнат, току-що е умряла майка ти, но ти си силен! Какво се случва в душата ти, кой си, какъв си, никой не го интересува – такава е логиката на мислене в целия западен свят и така просперират всъщност. Те се набутват в клишето „аз съм такъв“ и си създават фалшиво усещане и за собствения живот, и за този на околните. В Япония е точно обратното. Хората там обичат да се вгледат в човека и да се доверят на това, което той е, а не на това как изглежда.

И вероятно тъкмо зад очевидно се намира вечността. Поради което престанах да гледам стайни растения, защото многогодишните са наистина независими от мен. Аз само им давам живот, раждам ги някакси.

Така, моето прекарване в Япония се оказа по-скоро ботаническо...

На Изток от Рая
В Япония посетихме и няколко много красиви манастира. На път за единия за малко да се изгубим. Реших, че можем да се ориентираме единствено по рисунката, която имахме, да преминем през планината и да отидем до този манастир. Тръгнахме по една абсолютно произволна пътека, без какъвто и да било знак. Оказа се обаче, че вървим страшно дълго, а не стигаме до никъде. Гората стана все по-гъста, а пътеката взе да изчезва, ...изобщо твърде се напрегнахме. И точно, когато бях на път да призная, че съм се провалил като гид, абсолютно по Божи знак, изведнъж излязохме точно там, където трябва – пред манастира. Оттогава и за секунда не се съмнявам в интуицията си за ориентиране.

Попаднахме на един прекрасен малък японец, монах, който ни видя и много се учуди. За него все едно бяхме дошли от Космоса. По начало японците са много любезни, защото явно виждат, че идваш от далече и е задължително да се представят добре. За разлика от самочувствието, което те проявяват в Европа – японските туристи са едни от най-досадните. Викат, крещят, блъскат се, сякаш всичко е тяхно. Но там, на място са чудесни. И този японец, който срещнахме, веднага искаше да ни покаже нещо много важно. Не знаехме какво, но той упорито викаше нещо на японски и сочеше в посоката, която иска да отидем. Тръгнахме след него и стигнахме малко езерце, до което имаше едно от онези техни криви дървета, като чадър над водата и от него висяха големи жълти плодове. През цялото време се чуваше крякане на жаби. Тогава някой от групата ни се сети, че гледал филм по Discovery за жаби, които снасят яйцата си по дървета, намиращи се над вода. И когато поповите лъжички станат готови, се излюпвали и директно падат във водата. Така и се оказа – тези големи кръгли топки всъщност бяха яйцата на жабите. Самите тях не успяхме да видим, но по-впечатляващо беше крякането им – досущ като кучешко лаене, идващо от Балкана.

Молитва... за късмет
Монасите там ходят с кимонца, но сини, едни такива работнически, много приятни, не са  оранжеви като будистките. Има и други, облечени в много красиви шарени дрехи, които събират стотинки.

Характерно за Япония е, че няма просяци. Хората там не си и помислят, че без да свършат някаква работа, биха могли да получат пари. В мозъка им явно има гънка (на която се дължи и феноменът на японското икономическо чудо), която ги кара да мислят, че могат цял живот да работят и въпреки това да не получат нищо в замяна. Единствено тези монаси с шарените дрехи събират специални монети с дупка по средата. Те са съвсем като нормалните монети и когато от време на време ти се падне някоя пробита, вярват, че носи късмет. Тогава е хубаво да се даде на монасите, които вероятно ги нанизват... И заради жеста, който направиш, монахът, на който си дал монетата, започва да те разпитва на абсолютно приличен английски – как се казваш, от къде си, имаш ли близки, които би искал да са добре и да живеят щастливо. Защото срещу тази монета, която е наистина без стойност, той те споменава персонално, наред с всичките ти близки, в молитвите си. 

Бяхме и в един друг храм, целият с нанизани, адски шарени оригами, висящи от всякъде. Може би беше някакво светилище, в което хората оставят такива неща. Не знам много за традициите им, защото разглеждахме сами и нямаше кой да ни упътва.

Бяхме също в гробницата-мавзолей на някакъв голям самурай – на върха на една планина, до където се ходи страшно дълго, но е изключително красиво, защото се вижда целият Тих океан. 

Един очакван край
Противно на моите очаквания, Владо Пенев сподели, че не е взел никакво растение от Япония. Е, почти: „Откраднах едно много хубаво растение от брега на океана, но то, за жалост, се оказа едногодишно и... си отиде! Обичам да крада растения, но оттам не взех нищо друго. Защо не попаднах на някое по-трайно, не знам. Като крада растения, не ги крада, за да ги уморявам, а за да им дам нов живот. Някои се хващат, други – не. Но така е...“ - въздъхва актьорът и казва нещо, което винаги съм знаела, но никога не съм формулирала толкова категорично:

„Мисля, че това е смисълът на ходенето навсякъде по света – да вземеш нещо от мястото, където си бил и го донесеш или пък то да стане част от твоя живот. От Япония взех със себе си уникалното усещане за вечност, идеята, че това, което виждаме, не изчерпва същността на нещата. Нищо очевидно не е крайната инстанция и истината е много по-голяма и много по-дълбока...“