Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.09.2007 13:03 - Намерени в превода (с... Ивайло Христов)
Автор: askeer Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 934 Коментари: 0 Гласове:
0



От един филм знам, че когато най-много те е страх, не трябва да спираш да си тананикаш. Да пееш каквото и да било, докато страхът ти отмине...

От опит знам, че филмовите заглавия, които се изпречват пред пътя ти, са прекрасна и доста точна метафора на живота, който живееш в момента...

От Ивайло Христов разбрах няколко важни неща, някои от които дори не бяха за самия него. Разбрах, че от лабиринта на предварителните представи и очаквания за някого и отношението му към всичко заобикалящо, можеш да се измъкнеш единствено с прецизно изработена карта на спомена от състоялата се среща. Разбрах, че един популярен, но непознат за теб човек може да промени отношението ти към нещо познато – като работата, например. Както и, че приятелите ти са огледалото на теб самия.

Сцена I
(Гореща точка на пресичане)

Действие Първо: Сценарий на неслучването

Срещам го точно преди премиерата на най-новата му постановка „Боси в парка”. Часът е около 15, а той задъхано ми обяснява, че след малко има репетиция и имаме много малко време. Театърът, в който е срещата ни, гъмжи от колеги, поздравления, цветя, звън на телефони... и нито миг спокойствие. Въпреки това аз се концентрирам максимално и някак успявам да открадна някои признания. Той се оглежда непрекъснато, а хората наоколо стават все повече.

Докато се опитваме да говорим за самия него, извън „Боси в парка”, всичко във въздуха крещи тъкмо това име. Случи ми се да гледам постановката още на репетицията, а мястото ми в залата беше точно до пулта на Ивайло. Вниманието ми беше раздвоено, защото когато репликите бягаха или пък играта на актьорите не се получаваше (според режисьорския план), Ивайло Христов реагираше емоционално и видимо се разгневяваше.

-          Взискателен си към себе си, или към хората, с които работиш?

-          Стремя се да съм взискателен по принцип. Иска ми се да постигам максимума от всичко. И като режисьор изживявам тежко всичко онова, което не се получава. Но пък не викам, не крещя. Е, само понякога... (смее се) Но то е, за да ме чуят, не за друго.

-          Какво може да те изкара извън равновесие?питам аз, като искам единствено да разбера що за човек е той.

-          Ох, много работи. От най-прости ежедневни глупости. Общо взето сам си създавам проблеми. Иска ми се поне да има резултат...

Има, което споделям и с него, но той не приема нито един комплимент за чиста монета. Поглежда ме усмихнато, но и някак неубедено в думите ми. Ивайло Христов има страхотна усмивка, очите му стават топли и лицето му се преобразява по един особено наивно детски начин. Сигурно сте го виждали точно по този начин. Аз също...

Питам го за наградите, които е получавал и за това дали му липсва някоя.

-          „Аскеер” не съм получил”  - усмихва се Ивайло.

Защото в театъра на Армията, който е учредител на тези награди, естествено, нямат право да ги раздават помежду си. – „Аз откога ги навивам да се самонаградим...” (смях)

-          А в личен план?

-          Има, има. Ето – не съм ходил до Малдивските острови. И в Мексико...

В този момент се появяват Васил Михайлов, Дони, Нети, и още една камара познати и непознати за мен хора, които няма как да не се включат с реплика, докато преминават. Ивайло се усмихва обезоръжаващо, докато аз опитвам да не се изнервям. Много. И като че ли за компенсация ми разказва как е поел по пътя от актьорството до режисирането.

Действие Второ: Да си дойдем на думата

-          До 11 клас бях спортист, чак по-късно дойде тази идея да кандидатствам актьорско майсторство. Изпитът ми беше доста отдавна. Помня го. Първият път ме скъсаха на петия кръг и кандидатствах пак. Помня, че имах един монолог от „Пътуващият проповедник“, който ми е много любим, имах и едно стихотворение на Франсоа Вийьон...

Започнах да се занимавам с режисиране още във ВИТИЗ. Първата си пиеса направих в 4-ти курс. Казваше се „О, татко, бедни татко, мама те затвори в гардероба и аз съм много нещастен.“ После моят професор (Сашо Стоянов) искаше да остана да уча още една година режисура, но на мен вече много ми се играеше и се отказах. Но пък така ми се случваше, че през година-две правех по една пиеса. Режисирането е нещо, което си върви заедно с мен още от ВИТИЗ. Напоследък зачести, което е съвсем нормално, след толкова много изиграни роли, според мен (над 120 в киното и театъра – бел. а.). Имал съм месеци с 31 или 32 постановки, а години наред представленията, в които участвах бяха 24-25 за месец. Адски много е! И се получи едно пренасищане. Започнах да ставам безотговорен към представленията и ролите си и съзнателно си казах – стига толкова! И слава Богу, защото сега към всяко едно представление се отнасям изключително сериозно. Заедно с това, режисурата ми помага... в представленията.

-          В живота помага ли ти?

-          Който се опита да режисира живота си, предприема абсолютно погрешна стъпка. Аз не се опитвам да режисирам нищо извън театъра. Дори децата си!

През времето, в което бях посветила цялото си внимание на Ивайло Христов, разбрах, че обича да спортува (когато има време), да пътува, а срещите с приятелите (с уточнение, че не всички от тях са и колеги) са доста приятна разтуха за него.  

Дълго сглобявах портрета му, но пък затова хората, които го познаваха бяха повече от словоохотливи. Разбрах, че хуморът на сцената винаги е „вътрешнозаводски” и рядко се разбира от случайни странични наблюдатели. Разбрах, че е страхотен киноманиак от дете, когато не е излизал от тогавашното кино „Дружба”, сега гръмко наречено „Одеон”... Когато го попитах за тази негова страст, той допълни:

    Може да се каже, че киното е причината да кандидатствам във ВИТИЗ. И до днес мога да гледам  по 4-5 филма на ден. Много ме вълнува това изкуство и всичко, което се опитвам да правя в театъра като режисьор е сходно - истинското, простото, с грабваща история, с плътни и сериозни характери и да е вълнуващо. Ако може...

Да оставя някого да си тръгне не е едно от най-приятните неща в живота ми, но едно от най-приятните неща в живота на Ивайло Христов е работата му. Оставям го насаме с актьорите и премиерата му, завързвам кратък разговор с портиера и учтиво го уговарям да предаде на събеседника ми списанието ни, което той забрави на масата.

Действие Трето: Сол на вкус
Потривам самодоволно ръце и изчаквам деня, в който отново се обаждам на Ивайло Христов... Почти съм наизустила телефона му. Уговорката не е трудна. Разбираме се да се срещнем на следващия ден. Че дойде – дойде. Но не бях планирала да е с толкова много дъжд. Уверих себе си, че е на хубаво и ето ни отново, говорим за онова, което остана неизказано.

    И какво? - пита ме той.

-          Говорехме за съпругата ти – казах аз в пристъп на любопитство, без дори да сме я споменавали по-рано... – Как се запознахте?

На Ивайло не му трябва много време, за да превключи на тази вълна.

-          На един купон. С Албена се познавахме от преди това, но станахме гаджета на това събиране за раздаване на наградите „Максим“. Стана спонтанно.

-          И после?

-          Това е... – усмихва се той.

-          Помниш ли миналите си любови? – дълбая в темата аз, като тайно се надявам следващите отговори да са по-обстоятелствени.

-          Е, как?! Помня ги, разбира се... Забравям единствено незначителните детайли.

Опитвам да тръгна от самото начало и да върна Ивайло в детството му. Опитът не е успешен и научавам съвсем малко – израснал е в кв. „Хиподрума” и с хлапетата, с които ходели заедно на училище не се прибирали, докато не довършат мача си. Оправданието за оскъдната информация?! Не я смята за необходима. За Ивайло е важно да върши работата си с хъс, са има реален резултат и да говорим за него. Въпреки че за интервюто излезе директно от аудиторията на ВИТИЗ, където преподава и е прекарал деня си от 9 сутринта, той намира сили да сподели, че точно това му допада.

-          Контактът с младите хора е нещо много ценно и важно за мен. Преподаването е отговорност, преди всичко. Няма да крия, че се опитвам и да крада от студентите си – усещанията, вкусовете, интересите...

-          Може ли талантът да се „учи“?

    Не. Това, което може да се случи с него, е да го развиеш.

В разговора стана ясно, че Ивайло не само не се е занимавал с нищо друго преди театъра, но и по думите му, е страшно несръчен: „Нищо не мога да направя. И много ме е яд! Явно целият талант го е взел дядо ми, който беше майстор, строеше къщи. И явно всичко той е изсмукал и нищо не ми е оставил. Друг занаят не практикувам. За съжаление. (въздъхва!)“

След което набързо споменава как „подрънква” на някои инструменти – китара, пиано, и цял набор духови. Пъзелът се подрежда и от информацията, че популярността в повечето случаи помага на Ивайло.

-          От какво се страхуваш?

-          Страхувам се предимно за работата – притеснявам се винаги преди премиера, например.

-          Как приемаш неуспехите?

-          Нормално и естествено, защото ми се случват непрекъснато. Не е възможно да постигнеш съвършенството. От всяка ситуация има какво да се научи. Когато се случи да се ядосам, просто чакам да ми мине. Мисля, че съм уравновесен човек. Особено, когато става дума за работа. Към новите неща, независимо дали предишните са имали успех или не, подхождам с интерес – като към всяко ново нещо. Пък и успехите бързо се забравят. Неуспехите се помнят по-дълго.

Със сигурност!

Сцена II
(Думи срещу думи)

Друго сигурно нещо е, че Ивайло Христов не се интересува от политика. Така каза, когато опитах да насоча разговора към първото различно нещо, което ми хрумна – министърът на културата Стефан Данаилов, в класа на когото Ивайло е бил асистент едно време.  Знам, че животът на събеседника ми е изпълнен от работата, която обича. Знам и че всичко за него е суета. Не си придава особена важност и просто... работи. И с театъра са свързани и лошите и хубави мигове.

-          Имаш ли свое място, където се чувстваш защитен и към което се връщаш в трудни моменти?

-          Вкъщи определено се чувствам спокоен. Когато имам много работа, гледам веднага след това да се прибера, да не говоря за театър и просто да се отпусна.

-          Забелязала съм, че хората на изкуството са или твърде хаотични в личния си живот. Можеш ли да наречеш и твоят живот бохемски?

-           Нещата са моментни. Понякога обичам да се събирам с приятели и това ми е нужно, за да се отпусна от цялото напрежение, а понякога работата толкова ме е грабнала и е изцедила силите ми, че изобщо не ми е до шеги, закачки и бохемски събирания. Изводът е, че много рядко един театрал е театрал и в живота. Почти не познавам хора, които се занимават сериозно с тази професия, да я практикуват в ежедневието си. Това е правило – смешният човек на сцената, не е смешен в живота. Комедийните актьори са тъжни!

-          Какъв би бил разказът за приятелите ти и колеги ли са повечето от тях?

-          Повечето са от актьорската среда, но имам и приятели, несвързани с театъра по никакъв начин. Всичките са хора, с които имаме общи вкусове, интереси, чувство за хумор. От една кръвна група сме, така да се каже. Това е принципът, по който си избирам приятелите, пък и те мен.

Трябваше да проверя. И разказът на приятелите и колегите на Ивайло за присъствието му в живота им, се оцвети допълнително:

Действие Първо.
Александър Дойнов: „Ако трябва да говоря в общочовешки план, Ивайло е най-добрият човек, когото познавам.

Абсолютна душичка. Открит, приема хората без предубеждения и винаги с добро. А това е най-важното, и още по-важното е, че му помага. Изключителен артист, който напоследък най-неочаквано се превърна в топ-режисьор. Негови са едни от най-интересните филми, които са създавани. Спектаклите му се радват на небивал зрителски интерес. Театърът има 2 крака – единият са артистите, другият публиката. Ако един от двата куца, нещата не се получават. Ивайло има изключителен усет и точен подбор за текста, хората – носи идеята си дълго в себе си, преди да я реализира. Изключително взискателен като режисьор. Няма прошка! Приятелите са си приятели, но когато става дума за работа е много стриктен. Спокоен е – не вика и не прави панаири като други режисьори. Просто знае всичко до последния детайл и държи да се получи.“

Действие Второ.
Бойка Велкова: „Ивайло го познавам от театралната академия.

Аз бях I-ви курс, а той IV-ти и още тогава се виждаше таланта му на актьор. Сред камерните пиеси, които поставяха студентите, имаше и негова, която още помня като невероятна. След това загубих следите му за известно време и само съм се радвала отдалече на това, което прави. Трябваше да минат години, преди да го срещна като колега и да имам честта да работя с него. Направихме заедно няколко представления и мога да кажа, че съм безкрайно щастлива, че го познавам. Той е изключително важен човек в моя творчески път. Ивайло е от хората, които те карат да се носиш 5 см над земята. Цялата тази лекота, с която му се отдава работата е наистина впечатляваща. Всичко, до което се докосне го прави с много любов и много спокойно. Тази топлина и интелигентност в очите му не мога да сравня с нищо. Той е много специален, позитивен човек, обичащ актьорите, защото сам е бил сред тях. Сега като режисьор връзката не се къса. Отнася се с огромно внимание към всички ни, още малко ти трябва и чувстваш, че ще полетиш. Привилегия е да имам шанса да се докосна до него – като колега и като приятел.“

Действие Трето.
Искра Радева: „Първото ми впечатление за Ивайло беше, че е скромен, вглъбен и не изпъква.

Има невероятно чувство за хумор и е страхотна компания. Той е един от най-истинските хора, които познавам. И през годините се оказа, че е запазил тези свои качества.

Дори не помня точно от кога си партнираме. Сякаш винаги съм го познавала. Изиграли сме заедно много представления. В театър „Искри и сезони“ направихме едно прекрасно представление „Крехка нежност в късен следобед“, което сме играли над 180 пъти. Не исках да говоря за Ивайло като за актьор, макар да е прекрасен, сериозен и да има невероятно чувство за импровизация. Последната му страст – режисурата е нещо, на което аз много се възхищавам. В моя театър постави пиесата „Луд съм по теб“ и аз останах без думи. Невероятна работа.

Мога да кажа, че след Апостол Карамитев, той е от малкото, които имат тази способност да работи така добре с актьорите, да усеща пиесата, всеки миг да е наясно какво точно прави и защо, и мотивацията му да е на ниво. Ивайло винаги успява да извади поне 2-3 плана на постановката, успява да вникне в психологическия профил на персонажите... Много е изкушаващо да работиш с него. Бих искала и театрите да се бият за него.“

Сцена III
(
Фотоапарат: Работи)
Ивайло сякаш разчита времето си с метрономна точност. Още недопушил поредната си цигара, застава пред обектива – небрежен, сериозен и... както споменах - видимо изморен.

Искам да го попитам за пороците му  и да го накарам да поразсъждаваме заедно върху казуса защо всички интелектуалци и творци пушат, та се късат... Да, но в този момент имаме броя на кадрите, които успяваме да изкопчим от Ивайло, а той почти е излязъл през вратата.

„Умрял съм от глад” – споделя, след което се усмихва, ръкуваме се и изчезва яко дим.

Епилог
Седя вкъщи и се чудя какво се е получило и какво не. Противно на очакванията ми, оказа се, че отчетливо съм запомнила фрагменти от диалога ми Ивайло Христов: „Няма нещо, което искам да направя и да не съм. Занимавам се с това, което ми доставя удоволствие. Това е. Творческата работа е преди всичко работа. Дори, най-вече РАБОТА.”

Гледам снимките му и думата, която не излиза от главата ми е „дисциплина“. Събеседникът ми притежава изобилие от нея и като че ли тя го описва доста точно.

По-късно осъзнах, че нещата, които съм разбрала за Ивайло Христов са повече отколкото си мисля. И са свързани тъкмо с това, че ме остави на прага на повечето ми въпроси. Може би няма нужда да разкриваш човека през думите, с които той иска да се разкрие. Думите са лъжливи. И в този смисъл, Ивайло Христов беше наистина честен и открит. Точно както той би усетил себе си, ако трябва да се разпознае в някой драматургичен текст: „Бих искал този текст да е истински, откровен и вълнуващ.“

... и една паднала завеса
Е, това е картата, която успях да начертая. Ако не се ориентирате, пробвайте да я обърнете наопаки, или да тръгнете по пътя, отбелязан със знака „НЯМА ПЪТ”, влезте през вратата със заплашителен надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО” и не се докосвайте до нищо, примамливо изложено на показ!

Уверенията са излишни, защото за да се изгубите в превода, трябва първо да го намерите!

Лексикон (каре):
Дата на раждане – 10 декември 1955.
Място на раждане – София.
Книга – В последно време само пиеси.
Музика – Велико изкуство. Предимно джаз – в колата.
Вдъхновение – Нищо не ме вдъхновява, просто си върша работата. Тя ме вдъхновява – това да работиш и да откриваш някакви неща и възпламенява любопитството ти все повече и повече. И творческата работа е работа, при това сериозна.

 

 

 



Тагове:   намерени,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: askeer
Категория: Лични дневници
Прочетен: 278517
Постинги: 96
Коментари: 100
Гласове: 356
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031