Ние ще ви нарисуваме една малко по-различна Мадона – Снежина Петрова. Тя има безсрамно много награди, стаяващи дъха роли в театъра и киното, международни специализации и спечелени стипендии... Тя винаги се връща в България. Провокира въображението ти, кара те да се чувстваш сигурен във вродения талант на хората, да си последователен в мечтите си и да вярваш, че за щастието не се плаща сурово... И всичко това, за да подготвиш живота си за момента, в който вместо себе си, ще държиш за ръка един младенец...
Когато се чухме по телефона, звучеше доста... уютно. Уцелих добър момент или наистина държиш на комфорта, който личи още в гласа ти?
Хората, които ме познават са ми казвали, че излъчвам спокойствие. Не знам дали е така. Отвътре със сигурност не е. Но мисля, че при мен всичко е в някакви нормални граници.
Занимавала ли си се с нещо различно, преди да станеш актриса?
С нищо сериозно. Не съм очаквала и от самата себе си, че ще се занимавам с това да се излагам на показ. Като дете бях скромна и свита. И всъщност досега не знам как стана всичко. Не е било нещо съзнателно и дълго подготвяно. Имах едно хоби като ученичка – пантомимата и тогава нещо в мен сякаш превъртя. И така, една година кандидатствах, без дори да кажа на никого. И ме приеха. Явно е трябвало да стане...
Всъщност тази професия е някаква лична потребност да бъдеш чут, да превърнеш себе си в център на внимание за самия себе си и за другите.
Ако трябва да опишеш с думи семейната си среда и усещанията, които тя поражда, какви биха били те?
Трудно е. И доста противоречиво... Все още ми е сложно да говоря за това.
Семейството ми от самото начало беше против професионалния ми избор. Майка ми е научен сътрудник, баща ми беше инженер. Може би по линия на баба ми има нещо артистично, тя пееше, участваше в самодейни трупи. Ако талантът се предава по наследство, генетично, сигурно е от баба ми. Имам брат, който е физик. Всички очакваха от мен да стана адвокат или нещо такова, а може би нямаше и да бъде лошо, но пък театърът и това, което ние раздаваме от сцената също е вид право.
Дали хората, които се занимават със сценично изкуство се връщат към миналото си чрез картини и образи или се доверяват на интуицията и чувството?
Аз избягвам да си припомням. Страх ме е, че тези най-хубави години, в които си част от семейството и си още в тяхното покровителство, годините, в които знаеш, че те наистина бдят над теб, ще останат само в миналото. Има неща, които не искам да си припомням. Например смъртта на баща ми, която много преживях тежко и всъщност още преживявам... Не знам, може би така и трябва. Но определено явно не съм подготвена да си спомням това. И ми е тежко. Особено около тези Великденски празници...
Сама ли живееш и как се създава един дом?
Собственото ми семейство се увеличи с един малък човек, който осинових наскоро. Казва се Иван, на 9 месеца е. Не съм го кръщавала аз, вече се казваше така и реших да го оставя. Не държа на специално име. Ето, и аз съм Петрова Петрова, така че... Той взе и двете ми имена, въпреки че не знам кой е бащата, а и не ме интересува.
Случи се както и с театъра – спонтанно. Въпреки че в мен отдавна е назрявала тази мисъл, но ето чак сега срещнах определен човек, който много ме подкрепи в това, ориентира ме как може да стане всичко това и то стана. Дори по-бързо, отколкото предполагах. Какво да кажа, страхотно е! Всъщност това е най-голямата награда за всичките ми усилия. Отглеждането на дете е отговорност, а аз съм свикнала да я поемам от малка, дори без реално да е необходимо. През годините ми се е налагало да „отглеждам“ някои мои приятели, а сега с преподаването ми в Нов Български Университет също се грижа за студентите... Явно имам такъв инстинкт. Когато отида да видя сина си в стаята се чувствам все едно винаги е бил там.
Има ли някаква вечна тема, минаваща през живота и ролите, които играеш?
Сигурно има. Но не съм сигурна, че мога да подчиня всичко на една единтвена. По-скоро в живота навлизаш в един стереотип, благодарение на който оцелява и живее. Мога да кажа, че сега много вярвам в безкрайните възможности на човека и се надявам и самата аз да изненадам себе си. Човек може да бъде много повече, отколкото му е дадено да прояви през живота си. Той има свободата, правото и задължението да бъде това.
Какво е личното ти предизвикателство да се свържеш с един текст като „Монолози за вагината“ на Ева Енслър, обявен за революционен, дори табу, разрушаващ определените морални порядки?
Колко години минаха оттогава?!... Май шест. Аз мислех, че ще го изиграем веднъж-два пъти, най-много десет. Идеята беше да се опита нещо ново. Но се получи невероятно представление, което непрекъснато доразвиваме, обогатяваме и няма шанс да остарее, докато има реален контакт с публиката. Никога не съм приемала текста като скандален, това изобщо не е достигало до съзнанието ми, не съм го възприемала като нещо, което изисква смелост.
Изобщо има ли нещо, за което не може и не трябва да се говори?
Не мога да се сетя за такова нещо. За мен всичко е позволено!
Ти какво би премълчала?
Единствено нещата, които бих премълчала и пред самата себе си. А те не са малко.
Сред актрисите, които са играли роли в „Монолозите“ през годините са имената на Аланис Морисет, Глен Клоуз, Глория Рубен, Калиста Флокхарт, Джейн Фонда, Мелани Грифит, Мерил Стрийп, Сюзан Сърандън и много други. Кои от тях успя да срещнеш?
Отидох в Ню Йорк, за да представим там българската постановка и видях всички мои колеги. Толкова беше мащабно всичко, цялата организация. Между различните варианти на „Монолозите“ няма почти нищо общо, освен самите монолози. Два различни свята са. Не съм говорила с никой от тях, защото нямах тази възможност. Но там никой не се впечатлява от това да срещне Ал Пачино на улицата, или който и да е от тези легендарни имена. И това е най-естественото нещо. Много бързо се свиква с това, че те са част от средата, в която си и ти. Например, можеш да видиш Уди Алън всеки четвъртък на някакво определено място.
Разкажи ми за твоето усещане за жената Ева Енслър при посещението й в София?
Тя е един, така да се каже, много добре структуриран човек, който преследва целите си, работи на една много тънка струна. Тя работи посредством интервюта. Прави книгите си на базата на документални разкази на реални жени и всъщност смело бърка в човешките рани. Територията й е много деликатна. И този баланс я прави много чаровна – провокира те към абсолютно разкриване. Дано и каузата й има успех – тя се опитва да помогне на жените, които са преживели насилие.
Имат ли някакъв ефект кампании като V-day* (ден против насилието над жените) в българския му вариант?
Българската кампания, в която участвам, се опитвам да се поддържа на всеки 8-ми март. Хубавото е, че тук жените са много по-близки помежду си и много по-лесно преживяват трудностите. Има ефект, защото провокира разговор, от който тръгва и приятелството, и надеждата. Когато признаеш един свой проблем, вече работиш по неговото разрешаване.
Предизвикателство или необходимост е за една жена да се справя сама с живота?
Бих казала, че в това няма нищо страшно и нищо срамно. Понякога е въпрос на личен избор. Индивидуално е при всяка жена. И не мисля, че този въпрос стои по-различно при мъжете. Всеки има някакви травми в живота си и ги преодолява по свой начин. В никакъв случай този факт не би следвало да се превръща в недостатък. Независимо колко си уязвим, трябва да имаш базисни неща, в които вярваш, и закони, по които живееш. Те винаги те държат над водата.
Имала си доста шансове за работа в чужбина и множество контакти. Какво те държи тук?
И там се чувствам на мястото си и тук – също. Наистина познавам много хора извън България, защото през годините имах възможност да попътувам доста, да спечеля стипендии, да се запозная с мои колеги навън. Ако реша да работя там, сигурно ще бъде възможно, но засега нямам такова намерение. Може би от някакъв инат. Там със сигурност има повече контекст на това, което правим, съответно и усилията са по-големи. Мисля си, че театърът е жив, когато има своята адекватна аудитория. Това ме държи тук. Все пак това е родното ми място и колкото и да е трудно, си заслужава, заради него. Театърът е преди всичко социална институция. Трябва да го правиш за хората, с които живееш и знаеш какъв живот водят...
Последният път бях във Финландия при мои приятели, които снимат филм там. Правихме различни проби и беше удивително, че при такова голямо разстояние и разлика в културите ние мислим по един и същи начин. Това е важното. Такива вдъхновяващи срещи обаче, се случват по-често с хора извън България.
Възможно ли е тук да се случват истински качествени неща?
Възможно е, да. Това е ролята на провокативния театър. Би било много жалко, ако младите актьори правят този театър, който са правели три поколения назад. При нас опитите са еднократни, случват се постепенно, но по-важното е, че се случват.
Мислиш ли, че актьорите на свободна практика са по-близо до една по-истинска реализация?
При мен това е единственият начин да се случва всичко. Ако системата функционира по различен начин може би има смисъл от щатно място. Не че съм такъв индивидуалист, който не може да работи в колектив, напротив, мога. Но принципът, на който тук се образуват трупите не е творчески, а някакъв друг. Затова и няма реална конкуренция в тези среди. Винаги започват да се създават някакви нездрави отношения вътре в колектива.
Колко струва да свободната практика?
Изключителен лукс е. Но успявам да съм винаги нащрек, да съм в някакъв буден център и да не желая на всяка цена да съм на сцената, да ме канят някъде, да се превъплъщавам. Не. Предпочитам да работя по конкретни проекти. Но всичко това ти струва много голяма активност, в повечето случаи дори не творческа, а организационна. Когато с Деси Шпатова направихме сдружението „Алтернатив Арт център“ (създаденото през 1999 г. сдружение с идеална цел има идеята да подпомага, организира и реализира проекти в областта на съвременните изкуства, и най-вече на театъра, бел.а.), започнахме буквално от мазето на моите родители, после се преместихме в един гараж и така постепенно тръгнахме от най-примитивната идея да правим театър. После се оказа, че могат да се намират пари, да се кандидатства на разни места, да се пишат проекти... Оказа се дори, че е възможно определени хора да работят и без пари, само и само да направят това, което искат. Окуражаваш се и виждаш, че когато си верен на това, към което се стремиш – има смисъл и възвращаемост, макар да идва късно и трудно.
Преподаваш в Нов Български Университет. Какво ти дава това?
Да, от тази година съм там като щатен преподавател. За пръв път правя такова нещо в живота си. Там имам свобода, Цветана (Манева, бел.а.) ме въведе в обстановката, вярваше в мен, пък и ме познава по някакъв начин и имаше предчувствие, че ще ми се удаде. Много ми е приятно със студентите, талантливите веднага се виждат. Харесва ми да откривам заложения талант във всеки и да го поощрявам. Опитвам се да ги науча, че техните несъвършенства също са обект на изкуството и те трябва да ги опознаят и да ги превърнат в свое предимство. А поколението им... да, сигурно е различно. За тези години аз лично имам много по-драматичен спомен. Много са различни от моето поколение – идват от различни места, формират ги различни неща. Но не мога да сравня един човек с друг. Разбира се, има и общи неща – тази невъзможност, която им предстои, когато се дипломират. И начинът, по който всеки ще се справи с нея.
Вярваш ли, че има една голяма и истинска любов?
Няма. Най-важното и за живота, и за работата е усещането за свобода. Когато има едно единствено нещо, ти му се посвещаваш и губиш всичко останало. Все пак, нашият живот е тленен и в този смисъл не може да има нищо категорично. Не мисля, че трябва толкова да абсолютизираме всичко, което ни се случва, трябва по-леко да преминем през живота си и да не държим на победата на всяка цена.
Знам, че много харесваш Алмодовар. Има ли една дума, която може да го опише?
Едва ли има една дума за него. Харесва ми неговата безразборност и парадоксалност. Пък и не е толкова сериозен, поне по начина, по който поднася посланията си...
Филмите му са доста стихийни. Каква е твоята стихия?
Не знам... в собствения си живот имам предимно догадки. Стихията ми като че ли е работата. Аз съм човек, който прави много неща едновременно и джаулите (мерната единица за извършена работа) трябва да са доста голямо количество. Зад всичките ми успехи и неуспехи стои работата ми.
Могат ли да вървят ръка за ръка любовта и професията, на която се отдаваш?
Мисля, че любовта е това, което ни движи. Тя е необходима за всичко, което ни се случва. Любовта е провокирана от липсата и когато я попълниш, веднага трябва да намериш следващата липса, за да продължиш. Трябва да има нещо несъвършено, за да ни движи, да ни помага на научаваме уроците си в живота. И в това е смисълът. Много се надявам човек да не плаща за щастието си. Ето, аз в момента съм толкова щастлива със сина си и работата, и силно искам да не изпитам обратната страна на това чувство.
Кога се чувстваш най-ранима?
Ето сега съм много безпомощна със запека на детето ми. Правя всичко, каквото му е предписано, но не се получава. Това е някаква друга игра, която аз не разбирам и трябва да бъда търпелива и да му дам правото той да разреши този проблем. Сериозна работа е.
Коя е следващата книга, която искаш да прочетеш?
Ако има книга за това как да се справя със запека на сина си, ще я прочета веднага. (смях) Иначе имам няколко книги на Орхан Памук, които съм подредила, но не знам кога ще стигна до тях. В момента чета книгата на една френска психоаналитичка, свързана с отглеждането на деца. Подхождам тематично...
Получи Икар за „главна женска роля“ в „Станция Астапово“ и „Станция Елабуга“. Кой изпълнява тази роля в живота ти?
(замисля се...) Не знам... От баба ми ли да започна?!... Може би майка ми. Тя е изиграла главната женска роля в живота ми. И оттам нататък хората, с които ме е срещал животът. Всъщност, какво значи „главна мъжка“ и „главна женска роля“?! Светът е толкова андрогинен... Единственото нещо, което мога със сигурност да кажа, и което едва сега разбирам и си давам сметка е, че ролята на майката със сигурност е „главна женска роля“
Надявам се и аз да изиграя тази роля за сина ми. Превърнала съм стаята му в изложбена зала, за да го впечатля по някакъв начин, но той не обърна внимание на нищо от това. Единственото нещо, което докосна, е иконата на Мадоната с младенеца, която е над главата му. Всеки път, когато я погледне, се усмихва. Сигурна съм, че знае нещо повече от мен за светлината, за храната, водата, (само за тялото си не знае повече, защото му е ново), знае повече и за по-висшия свят и просто ми го показва. И съм му благодарна!
* V-day – първата буква идва от английските думи „victory“, „valentine“, „vagina“ („победа“, „св. валентин“, „вагина“). Международната организация, основана от Ева Енслър вече включва 81 страни от цял свят.
