Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2008 13:41 - Eдин подарен ден
Автор: askeer Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1237 Коментари: 0 Гласове:
0




Това бяха най-тъжните новини някога. Превключвах трескаво каналите с надеждата, че някой ще излъже, или поне ще премълчи случилото се. Не! Новинарите бяха по-жестоки от обикновено този ден. Сякаш умишлено провлачваха всяка своя дума, за да събере тя повече сила и да отекне гръмовно в ефира. Дори лицата им се променяха, докато хладно съобщаваха, че „продължава издирването на изчезналия преди два дни в планината мъж.”

Лошите метеорологични условия не позволяваха нито излитането на хеликоптер, нито надеждната на пръв поглед помощ на обучените планински кучета-търсачи. Тези няколко дни бяха най-безсънните в живота ми, дни, в които всеки час приютяваше в себе си милиони минути, изпълнени с болка, очакване, отчаяние, нелогична увереност, или родена в изтощението апатия... Имената на различните светци преминаваха през съзнанието ми като филмова лента и в това полуреално състояние отправях към тях горещи молитви, или просто безпомощно и без останали сили седях в компанията им и се зареждах с измамно спокойствие.

 

Нарекох първия ден Страшният съд, защото сякаш той наистина бе настъпил и се разразяваше не просто пред очите ми, а  в самия център на сърцето ми. Беше един най-обикновен понеделник и по нищо не личеше, че въздухът е по-различен, че небето е увиснало по-мълчаливо от всякога и че през нощта се беше случило нещо толкова значимо. Винаги съм знаела, че звънящите телефони рано сутрин не носят добри новини, но в краткия момент, в който вдигах моя – тази мисъл дори не притича през главата ми. Чух това, което никога не съм очаквала да чуя. Човекът, с когото само след час щях да се срещна, този, пред когото преди ден бях изричала почти клетвени любовни думи, не се беше прибрал предишната вечер. Беше в планината и беше загубил пътя. А планината сякаш грижливо го беше скрила от погледите на спасителите и случайните минувачи. Гледах заснежения склон и много ясно осъзнавах, че всяка изминала минута означава откъснато парче от надеждата, че отново ще го видя. Всичко работеше против нас – последният телефонен разговор до спасителната служба, в който той обясняваше, че се е загубил и няма да издържи повече от два часа, не можеше да се проследи и да се локализира евентуалното му местоположение. Нощта падаше съвсем очаквано и безмилостно заедно със сълзите ми. Вярата в добрия скорошен финал постепенно се изместваше от тягостното усещане за безнадеждност. Чакането нямаше резултат, спасителите, тръгнали по следите му не намира нищо – нито него, нито каквато и да било следа. Сякаш планината беше друга и сякаш това не се случваше с мен, с човека в студените й обятия и всичките му близки...

 

Оставих втория ден без име, защото за мен той така и не дойде. Чувствах се в разгара на безкрайността, в която няма дни и нощи, няма часове или минути, а само провлачена неизвестност. Движех се като насън из коридорите на мисълта си и изпразнените от съдържание улици на града. Телефонът ми потискащо мълчеше и отказваше да ми съобщи, че всичко е приключило. Някак. Днес вече се молех да е просто някак. Всяка минута се лутах между еуфорична увереност в добрия финал и безнадеждната тежест на непреодолимата и по дяволите, наистина необяснима загуба. Въпреки това, когато влязох в стаята, в която последно го бях видяла, там, където за последен път се усмихна и ме увери, че с радост очаква следващата ни среща, се почувствах топло и уютно. Неговото присъствие беше толкова силно, беше попило в стените, беше се сгушило между кориците на хилядите книги по рафтовете, дори можех да усетя осезаемо присъствието на дъха му зад мен. Обръщах се рязко, сякаш за да уловя погледа му, но не успявах. И тогава го почувствах смущаващо близък. Сякаш с изчезването си, беше изтрил от съзнанието ми всички притеснения, съмнения и натрупана тъга. Целият беше в мен и аз усещах, че не чакам нищо повече. Погледът ми погали всяка вещ на бюрото му, която беше докосвал и се спря на старателно поставен в центъра ръкопис. Заглавието ме прободе от началото на гръдния кош до самия му край, като невидимото острие дори успя да премине през сърцето ми. От допира с него, то сякаш се разби на съвсем малки парчета – „Ще се срещнем на върха”. Прочетох това, затворих вратата и не исках да се върна. Предполагам точно, както и той...

 

Нарекох третия ден „Портата в скалата”, защото също като картината на Шинкел беше изпълнен с неясна красота. Омразата ми към заснежения планински връх се беше стопила и беше превърнала натрупалия внезапно сняг в приказна крепост на мечтите. Заключени в нея, те нямаше да изчезнат, щяха да оформят красиви фигури на безвремието и щяха да запазят спокойствието ми... ледено. Имах нужда от това, но и от обяснение, макар да знаех, че рационалното не върши никаква работа в този случай. Опитвах да успокоя чувствата си с доводите на разума. Е, нямах шанс. Все едно бях загубила част от себе си и френетично търсех контакт с нея. Човекът в ума и сърцето ми продължаваше да не се появява, а може би през цялото време е бил там. Единствено там. Не спирах да му звъня по телефона и звукът от прекъснатата връзка кънтеше в главата ми. Затова седнах и му написах писмо – банално, искрено и невъздържано. Точно като него: „Днес видях майка ти. Плачеше. Както всеки ден, всъщност. Сънувам те понякога и не мога да понеса факта, че не ми говориш дори в съня.” След което му цитирах статия на негов приятел, излязла няколко дена, след като изчезна така странно в планината: „Това не е некролог, защото човешките закони надали функционират на надморската височина, на която се разигра раздялата ни...” – започваха емоционалните редове, в които по-нататък той беше определен като „етичен проектант”, „авторитетен играч на международно ниво” и името му беше редом до имената на лъчистия уединен живот, мистиката, всичко възвишено и продължаваше: „Дължим му увереността, че романтичното спазване на правилата носи спокойствие. И точно сега му дължим чудеса. Да, това не е некролог.” Написаните думи така и не излязоха повече от съзнанието ми. Вярвам, че три години по-късно нищо не се е променило. И вярвам, че с уверената мисъл, която търпеливо чака най-доброто да се случи, повтаряйки си – „всичко е толкова невероятно, че няма как да е невъзможно”, аз му подарявам още един миг безкрайност. Подарявам на близките му и на себе си надеждата, че чудесата продължават да се случват. А той заслужава едно от тях... Мислех за това как Господ за три дни е създал света, а аз за толкова успях безвъзвратно да изгубя моя.

Страниците оставих в планината и не мога да отрека, че все още чакам отговор.

 

Днес нося белега на тази случка в очите си, в погледа, пропит с надежда и търсещ някой планински връх в далечината. Днес повече от всякога очаквам раждането на дъщеричката си и всеки ден благодаря на провидението за неочакваната подарена среща с човека до мен. И точно днес желая да му посветя деня, в който ще му се усмихна за първи път, след като създаденият от нас живот е вече в ръцете ни...

Днес е Коледа. Същата, като онази преди три години – с безброй очаквания и хаотични мисли, с неприлично неподредени желания и въздушно бели въздишки. И подаръците на съдбата не спират да ме изненадват. Защото те са винаги болезнено искрени, понякога откровено тъжни, но много вълнуващи. Единственият възможен отговор на чудото на живота е да предадеш нататък... А какъв по-добър ден за това от коледния?!



Тагове:   ден,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: askeer
Категория: Лични дневници
Прочетен: 231359
Постинги: 96
Коментари: 100
Гласове: 356
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930