Началото на есента е онова особено време, в което да обменяш идеи, опит или телефонни номера, за мен отдавна не е предизвикателство, а рутинна процедура, ангажираща тялото ми.

Колкото повече време минава обаче, толкова повече се убеждавам, че развратността и отговорността пред бога на всемирната вакханалия си е работа за кучки-интелектуалки. Или най-малкото – полиглотки!

Дневниците ми са изпълнени с ключови фрази на ключови езици за... ключовите моменти. Като разказвам за това, едва сега се чувствам присъединена към по-голямата световна общност, чувствам българското членство на едно по-високо ниво и съм някак особено самодоволна, че имам не само пръст, ами цяла ръка, език или каквото и да е, в тазгодишния международен обмен.

Fa waka

Всичко започна с няколко погледа от негова страна. И много повече от моя. Не за друго, ами защото беше черен. А барът, където се намирахме, не предполагаше необходимата светлина, за да различа нещо друго от проблясващи зъби и очни ябълки.

Опитах да пофлиртувам умишлено, но този генотип работеше срещу мен. Всеки път, когато премигвах многозначително, изпусках нещо небрежно и след това бавно го вдигах, хващах косата си, защото уж се сгорещявах на моменти – водеше единствено до ново питие пред мен. От някой друг, с когото бях объркала в тъмното моя човек. Тежко беше. Но накрая той се приближи. Стреснах се, защото отначало не разбрах, че идва, докато внезапно не се изправи в пълния си блясък пред мен. Не говореше български, нито английски. Трудно ми беше да разбера коя от всички странни думи беше името му. Танцувахме страстно, както явно е типично за Тонго. Това беше единствената позната дума и се оказа, че той е тъкмо от там. Останалите фрази звучаха все едно почукваш с дървена лъжица върху куха пръчка, или все едно пускаш метални топчета по черешовия паркет вкъщи. Как да не се прехласнеш?!

Попита ме нещо, аз го хванах за ръката, той не се съпротиви особено и го замъкнах в обителта ми. За тези, които се чудят, искам да отбележа – митовете за размера НЕ СА митове! Историята приключи в момента, в който си представих семейството му да обикаля около племенния огън по поли от банани. Оказа се, че тъмното ми предизвикателство просто е питал „Как си” на първата ни среща (или на суринамски „Fa waka”). Как да предположи, че обменът с България е толкова... директен.

Не разбрах точно с какви думи се разделихме. Поради спецификата на езика. 

Ti si moj greh

Милан в моите греховни дневници не е любимият отбор на някои мъже, с които съм споделяла оргазмите си. Милан е мой колега. Сърбин! Има най-сините очи на света. Има и съпруга. Но това отдавна не е нещо, което може да застане между двама души в устрема си един към друг. Още повече, когато той е предшестван от достатъчно количество алкохол, а и поводът е добър – голям купон у наши приятели. Седяхме и се забавлявахме еуфорично. Първо всички заедно, след това на няколко по-големи групи, после на все по-малки и във все по-различни стаи. С Милан небрежно се разминавахме по коридорите, подавахме си мило чаши, салфетки и каквото друго беше необходимо, за да регистрираме интереса си един към друг. Единственият минус беше, че колкото повече време минаваше, толкова повече алкохол се изпиваше, а при това положение благополучният и задоволителен изход от ситуацията винаги става доста съмнителен. Този път също не беше по-различен от всички останали. Усамотихме се насред кухнята, докато другите... всъщност така и не разбрах с кого, къде и какво правеха. Аз бях почти заспала и се страхувах да го погледна, за да не установя същото и за него. Е, грешах... С едно движение разхвърляхме всичко от масата и нямахме повече извинения.

Не разбрах как от устата ми излязоха думите „Voli me, voli“. Той точно така и направи.

А аз любезно пратих поздрави на благоверната му.

Sagapo, ли?

Че беше магнетичен – беше. Но нищо повече! Че аз си загубих ума по него – загубих го. И нищо по-малко не се случи.

Той е от онези мъже, които се появяват изведнъж и са толкова шумни и обсебващи, че веднага приковават вниманието. В първия момент реакцията ти се колебае между това да го удариш с нещо и отчаяно да се молиш на глас да доближи тялото си до твоето. Аз минах и през двете фази.

Срещнах го в един от онези клубове за танци, в които мъжете са наточили ноктите си, а жените... не си и помислят да бягат. По-обсебващи от арогантните му зелени очи не бях виждала. Мръсник от най-висша класа. Оказа се, че подобно поведение е заразно. Още в следващия миг аз се превърнах в порочния му женски вариант и какви ли не ги свърших, само и само да се домогна до изкусителните му ръце. Разбира се, накрая наглостта винаги триумфира. Намерих адреса му и... ето ме пред входната му врата. Улицата беше „Данте“. Едва сега разбирам защо! Учуденият му поглед, когато ме видя бързо се замени с доволна усмивка. Не ме попита нищо, пък и какво можех да кажа изобщо. Хвана ме за ръка и ме хвърли върху леглото, докато от телевизора му се носеха други стенания (Стивън Сегал чупеше ръцете на всеки, който се изпречеше пред него в някакъв безумен филм).

Когато на финала реших вместо раздяла, да се сближим все пак, опитах да се вмъкна в неговия свят. И тъй като единственото общо нещо между мен и гръцкия му корен беше думата „sagapo“ - доста недалновидно я употребих извън всякакъв контекст...

Е, това беше и последният път, в който го видях...

Voulez-Vous...

Всяка истинска себеуважаващата се и леко развратна дама има няколко цели в живота. Една от тях е доброто отиграване на някоя висока топка. Каква жена си, ако в леглото не си имала поне един посланик, орган на реда или значима политическа фигура?!

И тъй като и тези мъже са хора, можете да ги срещнете на всякакви места – от достъпни клубове, до квартални супермаркети или дори на крос в парка с някое внушително куче... Съветвам ви обаче да заложите на друго. Вместо да чакате случайността да почука на вратата на порока, влезте през прозореца на нищо неподозиращата „жертва“. Прозорецът, през който аз стъпих с два крака в поредното изкушение, се намираше до Семинарията. Не зная по какви неведоми пътища се оказах с един много особен човек сред общи познати. Най-особеното беше френският език, на който не спираше да ми говори. Имах чувството, че прави гаргара всеки път, когато се опиташе да сподели някакво впечатление с мен.

Никой от познатите, с които бях, не ми повярва, че точно този мъж трескаво следи всяко мое движение, опитва да ме заговаря, грижи се чашата ми е да е пълна, а полата – леко вдигната. Не за друго, ами защото заемаше доста отговорен пост на едно още по-отговорно място с истинско международно значение. Проблемът с флиртуването на подобно ниво е, че след това нито можеш да се похвалиш, нито някой ще ти повярва, нито пък... ще се повтори. Което всъщност ме амбицира да се захвана с тежката работа.

Познанията ми по френски се ограничаваха до традиционното „voulez vous“, „omlette avec de fromage“ и „jе m"apelle Ruja“... Използвах ги подред, след това разбъркано, а най-накрая хаотично ги комбинирах. Не зная какво разбра от цялата работа събеседникът ми, но отговорът му започна с „voulez vous“ и свърши... в съседната стая. Преди мен!

Все още се чудя как му се обърна езика да го направи?!

Оп-паа

Има си хора за всичко. При тях се връщаш, след като си овършала целия свят, обменила си всичките си мръсни фантазии и сега е време да обърнеш валутата в родни пари. За такива случаи винаги е добре да държиш някой и друг мъж вкъщи, така че, когато триумфално се завърнеш, той да занемее от възторг.

Един език прави чудеса, а какво остава за лингвистичната полигамия. Факт е, че единствено на позната почва е възможно да се приложат най-успешно всичките шведски тройки, френски любови или индийски пози на тоя свят. Не за друго, ами защото и аз, както всички останали жени, обичам кражбата на изживявания, опит, страсти, страхове, величествени оргазми, дори болезнени неслучвания. Обичам ги, защото после мога да ги пресътворя със собствените си ръце върху подопечния си мъж. Миличкият... Да е жив и здрав!

П.П. Международният ми паспорт вече е отворен на следващата страница.