„Що не взема да напусна аз тая пущина супермаркета?!” – мислеше си Донка и забиваше токовете си в ситния чакъл... Гледаше лошо, придърпваше полата си колкото й бе възможно по-надолу (не, че беше особено възможно) и устните й току изпускаха една откровена, сърдечна попържня...
„Дееба мааму.” – промърмори Донка под мустак (да, точно мустак!) и дори се изхрачи гневно от лявата страна на пътя и прехвърли квадратната си дамска чанта колкото се може по назад, та чак до противоположния хълбок.
Чоропогащникът й се беше скъсал на места. Дупката над коляното се получи, когато тя яростно се стрелна да извади киселите млека от количката на доставчика. Е, че ги извади – извади ги. Цената беше малка бримка. И докато търсеше одобрителния поглед на гореспоменатия доставчи за завидната си чевръстост, прокара пръст в малката дупка и кокетно усука чоропогащника около показалеца си. Както може би предполагате, мигаше отчетливо и чупеше особени (с претенцията да са прелъстителни) стойки с десния си крак.
Минало. Сега Донка бясно си проправяше път през спомените си за деня, бореше се с напиращите да се намърдат в обувките й малки камъчета, проклинаще супермаркета с вмирисания рибешки щанд, с жегата, наслоена над касите до входа, запушените тоалетни и бодящата брада на шефа й, който чат пат изпитваше нужда да се отърка о бузата й...
Тъжен беше животът на Донка за всеки, който се замислеше за това, но пък девойката не си причиняваше подобно злодеяние. Тя просто се прибираше всяка вечер в 17.45, слагаше на котката да яде, почесваше я и полагаше морно тяло на канапето...
И този ден беше като всички останали.
С една малка разлика. Донка беше тъжна. Затова си позволи да се пошляе повече, отколкото й беше нужно, за да се прибере в познатата си стая. Почти се беше стъмнило, когато Донка сви внезапно в непознатото каре на непознатия и малко плашещ, макар и съседен, квартал. „Ам, че съм простааа...” – удиви се с гърлен глас Донка и продължи да си проправя път през тъмнината на не много отдалечените улички. Сумтеше и вървеше. Изкълчи няколко пъти левия си крак, прокле шефа си (защото нямаше по-подходящ човек от него за целта!), изпуфтя както си му е редът и забърза крачка. Чу й се, че някой ходи зад нея, дори опита да извърне мощното си тяло няколко градуса на където и да било, но този смел ход не даде резултат. Смути се Донка, покашля се за кураж и продължи да ходи видимо невъзмутимо. Стъпките зад гърба й отекваха все по-отчетливо.
„Да викам ли, кво ли?!” – разсъждаваше Донка, но така и не успя да вземе категорично решение за действие. Не знаеше дали зад нея има мъж или жена, не беше сигурна дали изобщо е зад нея, но чуваше, че има нещо. Стъпки.
Тогава, в мрака, внезапно Донка беше осенена от една идея. Тя без да й мигне окото спря насред платното, тържествено отвори чантата, докато опитваше небрежно да си тананика нещо по-кръшно така..., извади цигара, порови още малко и ето, че и запалката се появи в ръката й. Запали с отработен жест тютюна и хвърли ловък поглед зад гърба си. Мъж! Донка опули очи. Сега й беше ясно. Мъжът я следваше, защото докато тя се беше спряла, той също беше спрял. Не демонстрираше излишни действия, а просто си стоеше. Донка изтръпна, захвърли фаса и запалката в пространството, и закуцука колкото можа по-бързо към къщи. Мъжът я последва. Донка тичаше, а силуетът тичаше след нея. Задъхана, тя скоро осъзна, че е на края на задънената улица в квартала. Единствената. Лош късмет. Мъжът вече буквално дишаше във врата й и Донка се предаде. Иначе беше проницателна...
Докато той я изнасилваше, момичето дори не трепна. Всичко си имаше, за да е жертва на подобно злодеяние – и дупка на чоропогащника, и токчета. Само запалка нямаше. Мъжът стоеше в тъмното до нея, а тя извади нова цигара.
- Имате ли огънче? – запита вяло Донка.
Мъжът, без да се суети излишно, бръкна в джоба на ватенката си и извади запалка с гола гимнастичка от златните момичета на Нешка Робева. Донка плавно нагласяше устни върху филтъра, и леко се привеждаше към огъня, когато той внезапно светна между лицата и на двамата...
- Татко! – извика Донка, изпускайки поредния си фас.
- Донке! Ма ти пушиш ли, ма? – сгълчи я мъжкият силует.
А последвалото мълчание на двамата потъна някъде в квартала, от където всъщност бе дошло.
