Любовта е състояние на болния ми мозък. Всеки път, когато няма какво да прави и започва да измисля и пожелава света.

Любовта е нещо неприсъщо на летните жеги, на плажния чадър, на отпускарските пориви. На мен!

Диагноза: Козирог
Рядко се чувствам като мъж, дори може да се каже, че ми се е случвало само веднъж. Имаше причина. Но не помня името й. Запознахме се на плажа, докато аз блуждаех боса по плажната ивица през нощта и се наслаждавах на студеното и тъмно море. Мислех отчаяно за един мъж, когото вече нямах и който продължаваше да е Козирог. Вярно, че бях леко пияна, но алкохолът в кръвта ми беше точно толкова, колкото да ме направи очарователно разговорлива и порочно непридирчива. Момчето, което седеше на стълбите на спасителния пост и гледаше лежерната ми плажна, а може би и гръдна обиколка беше... наистина момче. От онези, за които аха да предположиш, че още не са правили секс и ти става безразлично. Заговорихме се там, на поста. След това се разходихме едно хубаво по цялата ивица. А на мен без да ми мигне окото си свалих дрехите и влязох в морето. Той ме последва. Стана ни студено, приближихме се един към друг, нацелувахме се, стана ми едно такова доволно и излязохме. Той очевидно не знаеше какво да очаква, какво да желае, какво следва, а още по-малко предполагаше на какво бях способна. Ей така, спомена, че е Козирог – моите зеници се разшириха и аз станах друг човек. Мъж. Нахвърлих му се и докато той се чудеше да се отбранява или да ми отвръща със същото, усетих как почти го влача към квартирата си. Мисля, че ако е възможно да има диагноза за поведението ми, то тя би била – хиперактивност.

Е, наистина му беше за първи път. Но аз не бях особено ласкава след първите 40 минути. Странно за самата мен – монотонните движения и неловкото целуване ужасно ми доскучаха и след първата си прозявка го изгоних. Явно болестите на съзнанието ни бяха твърде различни и несходни. Неговата диагноза беше просто – Козирог.

• Обичам те! – ми каза на следващия ден, когато ме намери на плажа.

• Ох. – отговорих, докато се опитвах да се сетя как се казваше.

Е, още не съм успяла...

Да служиш на принцесата
Заведенията, в които красиви мъже ти носят каквото пожелаеш, може би трябва да носят друго име, но в морските курорти, пък и на повечето места, им викат ресторанти. Осъзнах, че много го харесвам, когато започнах да изпускам вилицата си през 7-8 минути, само, за да ми донесе нова. И осъзнах, че и той ме харесва, когато започна да сменя пепелника на масата на равни интервали между моите изпускания на приборите. Трябваха ми две вечери, един обяд и половин сутрешно кафе в същото заведение, за да го провокирам да ме целуне. Бях почти на вратата, когато ме настигна. А след това се срещнахме на кея. Преживяването беше от най-хубавите класически флиртове на света, в които си съвсем наясно с пълната програма и въпреки това се наслаждаваш на всеки номер поотделно, като за първи път. Предимството да срещнеш някого в родния му град е, че може да те заведе на най-красивите места, да ти каже най-пленителните думи, тренирани с годините, да те държи за ръка и докато гледате безпаметно звездите да се озовете пред входната му врата. А предимството на това да си в същия този град само за няколко дена е, че влизаш без да се колебаеш. Невероятно е, но женският оргазъм е особено силен, когато на масата небрежно стои книга „Добрите обноски”, дрехите са прилежно сгънати, а свещите са аранжирани собственоръчно и то не по настоящия повод. Като се замисля, може да са били от онези служебните, но... тогава нямаше особено значение. Разбира се, че имаше и бис. И разбира се, че ме изпрати до квартирата ми в ранната сутрин. Дори приятно си поговорихме на фона на изгряващото слънце, докато мелодията на лятната авантюра не зацикли с онова ужасно и безпомощно:

• Обичам те!

• Аз – не. – И бързо се прибрах.

Архивите са живи
За някои е стряскащо да са на ново място, с нови очаквания, нови хора и нови мисли, и да се натъкнат ненадейно на някоя стара, неръждясала съвсем любов. За някои – да, не и за мен. Да срещнеш старата изгора всъщност е като да намериш най-неочаквано изостанали пари в дреха, която скоро не си обличала. Страхотно е!

Когато уличките на града са малки, а желанието ти голямо – и миналото е добре дошло. Разминахме се някакси неловко, но само след секунда телефонът ми френетично звънеше с особената мелодия на „отсвирените”. Докато вдигна и затворя – вече имах среща вечерта. С бившето си гадже. Не знаех с кого е тук, той също не ме попита. И по-добре, защото бяхме концентрирали усещанията си един върху друг. Припомних си тялото му на скалите под възможно най-осветеното заведение в района. И безсрамно се зарадвах на похождението си. Може би подобен ексхибиционизъм е продиктуван от желанието да покажеш на всички вечерящи, че не правиш нищо нередно и че го правиш със собствения си мъж. Те откъде ще знаят, че всичко помежду ви е приключило?! Въпросът всъщност трябваше да бъде – аз откъде да съм сигурна, че всичко е приключило?! Разбрах го веднага, щом ми каза:

• Обичам те!

• Благодаря. Ще се чуем... – казах, и го потупах ласкаво по рамото.

И никога повече не се обадих.

The Road to Hell
Пътувах през нощта, сама, с една купчина случайни хора, събрани по един неслучаен признак – желанието да се докоснат до морето... Пак. В моментите, в които не говорех с някого, не слушах музика, или не опипвах трескаво клавиатурата на лаптопа си, забелязвах и онова, което се случваше на заобикалящите ме. То не беше много, затова и не ми отнемаше кой знае колко ценно време. Защото, за съжаление, бях пропуснала една важна подробност – с бяла риза, тъмна чуплива коса и работещ като стюард. В същия този автобус. Не бях забелязала тръпчинките му, докато не му се усмихнах и той не ми ги показа в отговор. Оттогава взе да наминава доста често покрай мен. Това доведе до някои промени в пътуването ми. Първо, затворих лаптопа си, изключих музиката (в случай, че ме заговори), след това – наложих си да не заспивам, за да не би евентуално да се влоши перфектният вид на макияжа ми, и не на последно място – докато уж гледах зареяно през прозореца, в отражението му виждах всяко негово движение. И като истинска кучка на Павлов, когато стюардът доближеше две седалки преди моята – с отработен жест оправях косата си, прокарвах бързо език през устните си, за да са още по-изкушаващи и добивах замислен вид...

Стана неусетно. Ето, че 20 минути преди да сляза, седях най-отпред, почти до шофьора и докато му кимвах приятелски всеки път, когато ме погледнеше учудено, моят симпатичен стюард обсипваше с целувки ръцете ми, врата ми, устните, дори косите ми...

И всичко беше толкова наред, докато той импулсивно не реши да сподели с мен как се чувства в промеждутъка на борбата ми да си получа чантата и отчаяния опит да вдигна звънящия си телефон...

• Обичам те!

• Я не се излагай... – много бях ядосана. Наистина!

Обратно в базовия лагер
Дори и аз понякога имам нужда да съм на място, където тестостеронът ще е далеч от мен, моят мозък ще превключи на режим fuck off и тялото ми ще получи мечтаната жадувана почивка. По възможност насаме със себе си. И така, след курортните вакханалии, сменям мястото на позора... Ето ме в един обикновен град, в обикновено време на годината, когато хората правят съвсем обикновени неща и не се занимават с интелектуално разюздани госпожици. Уж си почивах от себе си и другите, а го срещнах. И забравих и мен, и тях... Седяхме един срещу друг на две съседни маси. Аз си тръгнах. Той също. И вървяхме цяла вечност от двете страни на дългата улица, докато не се изпускахме от очи. След което той пресече и останалият свят изчезна. Не помня да сме говорили. Ходихме дълго. Явно достатъчно, за да го хвана за ръката. Не възрази ни най малко. Когато седнахме на непозната пейка в този непознат за мен, както се оказа, и за него, град – бях толкова решена да удавя грешното си минало в сините очи на непознатия до мен, че почти не дочух неясния смях на собствения си вътрешен глас...

• Обичаш ли ме? – попитах, все едно друг изрече тези думи...

А тишината прорязваше небето и се стапяше в отдалечаващата се сянка.

Така разбрах, че любовта е нещото, което се появява, когато всички хубави моментни емоции изчезнат. Любовта е отровата на юли, август, та чак и на септември... За всичко останало вече стана дума.

П.П. А аз ще продължавам да се моля моят непознат пристан просто да е бил глухоням... Как иначе ще мога да го преживея?!