Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09.2007 15:58 - Bjagai! Obi4am te.
Автор: askeer Категория: Лични дневници   
Прочетен: 924 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 14.09.2007 18:36


Имам ново жилище и стар проблем! Хипохондрията.

Мъжете, на които попадам до един са страхливци. Страх ги е да обичат, да правят секс, страх ги е да не ги хване жена им, страх ги е от страстта, от погледите, от целувките, от срещите, съобщенията, от живота... Докато пишех този текст си мислех – живеят ли изобщо?!

„Страшно те харесвам“ е любима моя фраза. Защото тя е толкова мъжка, толкова посредствена и искрена, че е валидна до живот! Валидна е и за моя SMS любовник, важи и за баща ми, важи за онзи, чийто телефонен номер по грешка набрах, важи за бъдещия, и за бившия ми мъж... По дяволите. Едва сега разбрах колко много значи това – да харесваш някого е страшно. Когато това се случи – мъжете бягат. Аз пиша за това.

Всичко започна с едно случайно запознанство. И с едно популярно лице от софийските не така популярни среди. Разговорът ни вървеше съвсем неформално от самото начало, но за мен това беше успокояващо, защото когато невидимите бариери падат едва на първата среща, искреният контакт е повече от сигурен. Разбира се, нямах представа за водовъртежа от страсти, в който доброволно щях да положа цялата си душа и да завихря истинска кармична разплата още в този живот. Беше красив събеседник... и оттам нататък не помня много от срещата.

Освен, че му дадох визитна картичка...
... премерен флирт...
и онова особено усещане, че много неизказани неща предстоят.
Както и стана:

Ден 1-ви:
Получих нехаен SMS. Обеден. Неангажиращ.

Blagodarq..Beshe dosta priqtna sreshta..

Отначало се стъписах. (Да, и на мен се случва понякога.) Но не се сдържах и отговорих нещо в същия дух. Последвалата дузина съобщения в този първи ден отвъд границите на случайния ни разговор отприщиха някаква страст в мен и аз шеметно се хвърлих да отвърна подобаващо на хвърлената ръкавица. Но се спрях точно, след като изпратих заветното:

I tyi kato stava vse po-hubavo, ako chetesh tova – ne sym go prashtala..

„Неизпратеното“ ми съобщение се оказа не просто прочетено, а „попито“. И остана да виси в пространството. Цял месец, в който аз съчинявах всевъзможни сценарии на развитие на нашата скорошна „връзка“. Удивително е колко усилия впрягаме ние, жените, за да измислим света си така, че да поставим мъжа, който сме набелязали на точното място в точното време...

Ден 31-ви:
Реших внезапно да му припомня за себе си и за онази незначителна книга, която споменахме в разговора и аз с лека ръка обещах да му дам. А г-н Забранена територия ми сподели следното:

Nqma po-priqtno nerhto..ot tova da q polucha ot tvoite ruce..moje bi utre shte sklonish da izvyrshhm sveshtenodeistvieto?

Склоних, разбира се. Още повече, че толкова грешки за един SMS ми се сториха приятно смущаващи и дори си представих как притреперва от предвкусването на удоволствието от първата „нарочна“ среща. В последвалите съобщения се оказа, че го изпълвам с възхищение поради ранното ми ставане, (Все още алегорията върши работа!), че ще чака утрото и все такива разтапящи колената групи от членоразделни звуци, които всички знаем, колко са нелепи и наивни, но по дяволите, всеки път вършат почти цялата черна работа.

Ето го. Седи на една маса в столично заведение, гледа ме с изкушаващите си очи и ми говори за всичко друго, освен за това, което сме си писали като луди дни и нощи...

Ето ме и мен. Тръгвам си, а усмивката не слиза от лицето ми. Отново няма повод да се видим (поне докато не прочете глупавата книга), а аз трескаво преглеждам чекмеджетата на паметта си, за да изровя следващото оръжие срещу г-н Все по-интригуващ. Разделяме си и дори ми целува ръка. Сега той ме изпълни с възхищение, но в състоянието, което бях, вероятно и да ме беше нагрубил – нямаше да забележа.

Ден 32-ри:
Реших да атакувам отново... the old fashioned way – някакво отбелязване в разпечатките на мобилните ни телефони за състоялата се среща и леко намигване за желанието ми да намерим повод отново да се видим. На което той охотно отново се осмели да напише:

Nadjavam se da e kolkoto se moje po skoro..njakaksi mi e poveche ot prijatno

И тук идва един поучителен момент – никога, ама никога не оставяйте инициативата в ръцете на мъже с фобии. Споделих, че усещанията са взаимни и когато може да се обади. Знаех, че е повече от ангажиран, но това не ме интересуваше. Бях като болна... от него. И се опасявах, че изходът ще е летален. Този път. А той замълча. И ме накара няколко нощи да вия от болка, че не съм го имала все още, че отново съм ангажирала съзнанието си с някого, който ще си тръгне преди да е дошъл. Ръцете ми агонизираха и усещах парене, че не го докосват. Ужасно. Изгубих мача. Без г-н Изкушаващ да предположи дори. И точно, когато униженията ми се сториха по-доброто развитие от застоя, му написах следното отчаяно съобщение:

Ne razbrah kolko skoro e tvoeto po-skoro, taka che generirah nqkolko idei

(коя от коя по-безсмислени, а като трето предложение стоеше обещаващото: vse oshte lipsva...

Имах известен, макар и временен успех, защото го заинтригувах и той дори полюбопитства за третото предложение... И тъй като аз нямах светкавична алтернатива, се наложи да се обясняваме в продължение на цели 7 SMS-а. Правилно – числото е нечетно, защото в този импровизиран и нереализиран до нажежаване сексуален порив аз винаги висях с последната дума и... от това не следваше нищо, ама съвсем нищо. Последният път се чувствах така, когато един от мъжете, които обожавам ме остави буквално „на сухо“, макар да бяхме загряли преди това. Помня как се возех в таксито към нас и гледах ръцете на здравия шофьор, едната на волана, другата на лоста, а аз се гънех от възбуда...

Ден 34-ти:
Съобщенията ни нараснаха до 10 на ден, и докато обменяхме идеи къде, как, и какво точно да направим един на друг, г-н Разюздан ми написа:

Razbrah..prekalih..izvinjavai..za dovechera oshte ne sum izmislil

А аз стоях невярваща до телефона и се чудех „какво за дявола и бога казах, че го уплаших толкова?!“ Разбира се, след повече от месец усилия и болки в пръстите от писането на съобщения, които оставаха висящи в празното пространство, доживях и да се чуем. По моя инициатива. Като по чудо имахме и уговорена среща след представлението му. А моята наглост стигна дотам – да заведа собственото си официално гадже на същата тази постановка, за да не съм сама и отчаяна в чакането...

Е, срещата се отложи. Причините още не са ми много ясни... Но сигурна съм, често се случват непредвидени неща, когато вкъщи те чака жена и дете.

Ден 47-ми:
Осмели се да ми прати едно „CELUVAM TE“!!! С което и този период се изчерпа...

Ден 52-ри:
Живеех в сън... Ходех по улиците, болна от желание и наранена от безразличие. Където и да криввах извън маршрута си, него все го нямаше. А аз спях с възглавницата си между краката в някаква тъжна агония по неосъществената си фикс-идея. Тогава отново плюх на всякаква етика, професионална и лична - и го поканих на неясна и за мен „работна среща“ (повтарям, ние НЕ работим заедно!). Разбира се, фобията му се беше покрила някъде, защото отговори с бодрото:

S nai-goljamo udovolstvie..po vuzmojnost temata da e erotichna i da probvame prakticheski kak bi bilo,

последвано от доста по-дръзкото обещание, че събеседникът ми ще ме люби страстно.

Усетих златния си шанс и насрочихме вълнуващата творческа среща... за по-нататък!

Ден 61-ви:
Продължи упорито да не ми минава... И слава Богу, защото денят на телесната ни близост, който чаках близо 2 месеца – настъпи. Бяхме сами в тъмната стая, докосваше косата ми, целуваше ме по най-нежния възможен начин, а аз се разтапях от възторг, желание и онова мило усещане, което ти дава контакта с другия пол. Леко разрошена и със силно сърцебиене стояхме един срещу друг с артистично разхвърляни дрехи... и беше обидно вълнуващо.

Съвсем за кратко, защото той внезапно събра нещата си и изтича надолу по стълбите. Каза само едно „извинявай“ и толкова... А телефонът ми мълчеше дни и седмици наред, докато аз се чудех обидена ли съм, ядосана или тъжна... Май бях по-скоро неудовлетворена.

Ден 111-ти:
Бях го преживяла... защото нямаше какво друго да направя. Не се обади след злополучната ни секс-среща, засичахме се, без от това да следва каквото и да е.

Разбрах, че го забравям, когато в телефона ми се появиха и други съобщения, къде къде по-смислени... Разбрах, че не се сещам за него, и когато се влюбих безумно. В негов колега! Изпитвах чувството, че летя с главата надолу към бетонна плоча, на която веднага след главата ще ми се разбие сърцето, и махам с ръце, за да стигна по-бързо. Защото е дяволски хубаво...

Сетих се, че съществува 50 дена по-късно, когато се осмели да ми пише отново:

Mislja si che zaradi moite fobii imame edna nedovyrshena prekrasna vecher..dulja ti izvinenie..molja da mi prostish

Вече го бях направила. Но играта не свърши дотук. Припомнихме си кой кога как и къде е целувал, усещахме ръцете си, косите си и... предимно празнотата от недовършената среща. Последното съобщение от тази поредица гласеше:

Celuvam te i v momenta

Краят на аферата:
След което отново изчезна, както беше дошъл... Бих искала да му кажа, че декември тази година ми е свободен, нека се обади... Но се въздържам. Защото той не е изключението, което ще ме трогне до сълзи. Той е поредният изплашен мъж, на който не му стиска да реализира помислите си. Срещала съм пълчища такива мъже и преди г-н Великолепни – обвързани, разведени, разюздани, женени, работодатели, подчинени, колеги. Всякакви. Да, всички ги е страх. Стоят на тъмно в собствените си сърца и се подкрепят с фобиите си.

Момчета, да ви призная – и мен ме е страх! Страх ме е, че продължавам да съм същата и да съм влюбена в страхливците, които срещам ежедневно. Страх ме е, че любовта е нелечима. Фобиите също. А резултатът – съществуване на границата на разума, отвъд сърцето, някъде в самия край на надеждите, едно лутане между страстта и посредствеността, между бита и светлината, където е възможно нещата да се променят... Ама, друг път.




Гласувай:
0



1. ivva - Za jalost si bezumno prava. Az imam ...
22.09.2007 08:07
Za jalost si bezumno prava. Az imam sa6tiqt "problrm" i 4esto se pitam za6to popadam samo na takiva maje, za6to pozvolqvam na poredniqt "zatvornik na strahovete si" da me nakara da me4taq ili da stava povod za smeha ili slzite mi.... edinstvenoto hubavo ne6to e, 4e jivotat prodaljava dori i sled kato bolkata i razo4arovanieto ot kraq na nezapo4naloto moe "idealno 6tastie"premine i otnovo i otnovo moga da po4uvstvam silata na svobodata,koqto idva zaedno s lipsata na o4akvaneto na porednoto obajdane....
Jivotat naistina e hubav.... vajnoto e da povqrvame v sebe si...)))
цитирай
2. анонимен - da, no...
26.09.2007 21:00
Винаги е било по-хубаво и приятно, когато и някой друг повярва в теб. Тогава имаш сили да преодолееш предишното разочарование, например.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: askeer
Категория: Лични дневници
Прочетен: 278511
Постинги: 96
Коментари: 100
Гласове: 356
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031