Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург. Дебютният му роман “18% сиво” е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията “Голямото четене”, печели “Цветето на Хеликон” за 2008 г. за най-продаван роман, както и наградата на Фондация ВИК за роман на годината. Втората книга на Карабашлиев - сборник с разкази “Кратка история на самолета”“ печели наградата на “Хеликон”" за 2009 г. Пиесите му “Аутопсия” (2004), “Неделя вечер” (2006) и “Откат” (2008) са публикувани и отличавани на български и международни конкурси. Последната книга на Захари Карабашлиев е сборникът “Симетрия” - прецизна колекция от 13 истории. Романът му “18% сиво” излезе и в САЩ.

- Преди дни романът ви “18% сиво” излезе на американския пазар. Как се продава?
- Не знам още, но ще стане ясно скоро - книгата ми излиза сега и е едно от стотиците хиляди заглавия, които ежегодишно заливат пазара в Щатите. 
 
- Какви са разликите при разпространението на книги там освен мащабите на пазара?
 - Професионалисти са - това им е работата, правят го отдавна. При нас всичко тепърва започва, но пък се развива бързо. Имаме издателства като “Сиела”, “Жанет 45” и други, които не просто печатат книги, а наред с останалите си заглавия достойно “продуцират” българска книжнина, без никой да ги кара. Нашият проблем е, че езикът ни се говори от едва няколко милиона, чете се от дори по-малко и това статистически обрича въпросните издателства да крачат вечно по ръба и в повечето случаи да издават българска литература “на загуба”. Не вярвам Божана (“Жанет 45”) да е успяла да си върне 1/100 от инвестицията, която е вложила в нова българска поезия - прави го от любов. Издателствата, които публикуват българска литература, имат нужда от съдействие, което би трябвало да е в рамките на цялостна държавна протекционистка политика за опазването на книжовността ни.
Маркетинговите стратегии на щатските издателства мастодонти като Random House, Simon and Schuster, Viking, отнемат месеци планиране, години изпълнение и в края на краищата често залагат на няколко имена и заглавия, които генерират изумителни количества тиражи, а останалите потъват в небитието. Пример: мой приятел, чиято книга бе готова и приета за печат от Random House през 2009 г., я видя на пазара едва в 2012-а. Друг получи сериозно авансово плащане и очакванията към него бяха големи, но не се оправдаха в първия месец и издателството просто го зарязаха. Моя американска позната от 5 години насам не може да си намери литературен агент или издателство, въпреки че според мен ръкописът й е чудесно написан, провокативен, умен - в България би била публикувана веднага, четена, коментирана. Но не е достатъчно "пазарна" за Америка. В момента книгоиздаването в световен мащаб е пред огромни предизвикателства, рискове не се поемат, всеки търси следващата Стефани Майер, никой не се интересува от следващия Кафка.

- Трудно ли се стига до издаване в САЩ?
- Да. В Щатите едва 3% от книгите на пазара са неанглоезични. Световната литература на всички времена - в 3%. Причините за това няма защо да коментирам - просто това е реалността и моят роман е част от нея. "18% сиво" излиза с Open Letter Books - издателство, известно със смелостта си да се занимава с преводна литература - чрез конкурс, организиран от Фондацията на американската писателка Елизабет Костова (“Историкът”) и журиран от авторитетни американски редактори. Преводач е Анджела Родел.

- Бихте ли посъветвали хората, които не са доволни от живота си тук, да емигрират?
- Нека всеки излезе, ако така иска. Кафезът отдавна не е заключен. Светът е голям, малък, красив, жесток, добър, труден, прост, цветен, интересен - не започва и не свършва във фейсбук. Нека тези, които желаят да опитат какво е другаде, да напуснат дома за известно време, да учат, да се развиват, да растат като пълноценни човешки същества, граждани на света, а не крепостни селяни, каквито бяха нашите родители.
Но животът в момента е навсякъде труден. Един таксиметров шофьор каза онзи ден: "У Испания карах един голем камион, ама преди година и нещо началника ми вика - намалам ти заплатата. Викам му, как така, шефе, нали същото работя, същите курсове, същите смени? Е, вика - кризата дойде, така е. Та се върнах тук и сега с таксито - по-малко пари, верно, ама са си мои, немам началник, добре съм."
Има много млади хора, които учиха навън, ходиха по бригади, работиха, върнаха се. Мисля, че всъщност за пръв път от много години насам България има шанса да задържи младите си хора, да направи така, че българите навън да започнат да се връщат. Но е пълно с морално остарели задници, покрай които просто не се диша. Поколенческа война е неизбежна.

- Как приехте оставката на правителството?
- Мисля, че оставка на правителство няколко месеца преди избори е безотговорност. Те са там, за да работят. Толкова. Никой не им е търсил оставката. То е като да си екипаж на кораб и малко преди да ти изтече контрактът да искаш да слезеш само защото притъмняло и излезли големи вълни. Ами ще трябва да се бориш, да държиш курса. Не го разбирам. Кой капитан си тръгва пръв?

- Протестите срещу монопола на ЧЕЗ и “Топлофикация” не спират, въпреки последните промени в политическата ситуация у нас. Защо?
- Проблемът е колкото в непропорционално високите цени на тока, толкова и в безобразно ниските доходи на населението ни. Протестите имаха сериозен ефект. Но подмяната на едни лица с други няма да доведе до резултат. Нужно е промяна в системата. Всякакви ретроградни ревове за "национализация" и т.н. са изместване от реалния фокус на дебата, а именно - как да се повиши стандартът на живот на българина.
Бедността не е български проблем, а световен. Ние сме недоволни, че хладилниците ни не са пълни с каквото ни се иска, докато за по-голямата част от човечеството няма хладилници. Нашият български проблем е, че ние няма причина да сме бедни - имаме чудесни географски условия, които кой знае защо не успяваме да превърнем в национален капитал. Колкото за недоволството - то се е превърнало в някакъв национален рефлекс, втора природа. Познавам българи, които в България бяха недоволни, че нямат коли, а в Калифорния са недоволни, че нямало обществен транспорт. Искам да кажа, че каквото и управление да дойде, недоволници ще има - явно у нас хората намират утеха в това да са перманентно неудовлетворени. Истината е, докато едни хора бяха заети да крадат държавата или да се избиват по улиците, а други като мен да оцеляват навън, израсна цяло  поколение деца с полубезработни бащи, псуващи телевизора, поколение без положителни модели на поведение. Тревожно е. Но пък именно това е поколението, в което аз по някаква необяснима причина вярвам. Ако ние, българите, успеем да трансформираме недоволството си в самовзискателност, цена няма да имаме.

- От кого трябва да тръгне промяната?
- Не ми е работа да давам оценки за каквото и да е или да ръся мозък. Но мисля, че събитията от последните няколко дни са естествен резултат от поредица неестествени за едно цивилизовано общество процеси. Берем грозните плодове на това, което всички ние оставихме да се случва в последните двайсет години. И проблемите не са в корумпираните политици, а в корумпираните ни представи за морал, закон и власт. Всеки средностатистически политик е по default предразположен да мишкува. Работа на всички нас беше да сме бдителни. Не бяхме. Не знаехме как. А и все имаше нещо по-важно да правим. Освен това "политика" се превърна в мръсна дума - в наши дни всяка една изявена гражданска позиция се интерпретира като политиканстване.
Докато навсякъде в свободния свят интелектуалци, творци, артисти, предприемачи са се изправяли и вземали позиция в конкретния политически дискурс (Ноам Чомски, Уорън Бъфет, Боно, Шон Пен, Норман Мейлър, Гор Видал, Орхан Памук, Гюнтер Грас и т.н. ) у нас хората на словото, с много малки изключения, са политически нерелевантни. Навремето комунистите трябваше да се справят първо с интелектуалците си - да ги спечелят на своя страна или да ги натикат по лагери и прогонят. В наши дни това не е необходимо - те са се самомаргинализирали. А политиката е отговорна работа, не бива да я оставяме току-така в ръцете на политици.

- Как се отнасяте към проблемите със застрояването на Иракли и “Корал”, с обезлесяването на горите заради строежите на нови ски писти? Варненската Морска градина също е казус отдавна.
- Направиха се престъпления срещу природата ни, извършва се национално предателство.  Имаме нужда от съпротива. Боли ме ужасно за Морската градина на Варна и за неизбежно свързания с нея проект “Алея Първа”, затова ще нахвърлям няколко думи за моя град, в чиито проблеми съвсем точно рефлектират тези на държавата ни.
Преди няколко дни бях във Варна и излязохме да се разходим с приятели покрай морето. Беше един от онези топли, слънчеви зимни дни, чудесно беше. Но “Алеята” в северната си част просто не е за пешеходци, нито за велосипедисти, нито за семейства с деца и детски колички. Това е просто лошо асфалтирана тясна улица, по която се движат автомобили. Тротоари липсват, няма колоездачна пътека, на всичко отгоре асфалтът вече поддава на места. Не можеш да се поразходиш, да речем, с детето си, да вървите един до друг, да го държиш за ръка. И питам - кои архитекти, инженери, технически лица, градостроители и народни избраници са се подписвали под този проект? Бих искал те един по един да погледнат в очите някоя майка с дете и да  обяснят с прости думи защо са направили това. Подкупи? Заплахи? Бомби в асансьори? Или става дума просто за незаинтересуваност. Но нали бездействието е на практика толерантност към злото.
Това, което искам да кажа, е, че ерозията на Варна/България е не само в свлачищата край Черно море - тя е морална ерозия. Истината е, че този град (разбирай тази държава) губи чара си, достойнството си, възможностите си, настоящето си, перспективите си, бъдещето на децата си. И всичко това заради интересите на шепа хора, готови на всичко да задържат позициите си, защото са имали топки да си ги извоюват, когато е можело. Имаме красив град (държава) с чудесна география, хилядолетна история и мнозинство от прилични, работливи, интелигентни хора. Но само това не е достатъчно - градовете имат нужда от своите граждани. И то в будно състояние. Може би гражданското неподчинение е един от начините да се тръгне отнякъде. Но не е достатъчно.
Сега има нужда от тотален граждански натиск върху властимащите. Необходимо е този натиск да се дискутира, да има дебат, да се търси най-ефективният начин за съпротива. Намираме се в качествено ново време и социалните мрежи са възможен лост за задвижване на този дебат. Тези социални мрежи не могат нито да укрепят свлачищата край морето, нито да спасяват удавници, нито да ловят риба за изхранване на населението. Но те могат да бъдат един от инструментите на съпротивата, която е неизбежна и която за добро или лошо зависи изцяло от нас. Защото съпротивата е всъщност самоотбрана.

- Мислите ли за връщане в България?
- Аз в известен смисъл не съм си тръгвал.

- Лесно ли произнасят американците фамилията ви?
- Не. Сещам се за едно от първите ми запознанства със семейство българи в Америка. Те явно бяха приели въпроса с имената доста навътре и се бяха изпопрекръстили - от Митко на Стивън; от Ганка на Лора и т.н. Та главата на семейството на тези умници ми обясни веднъж как с такова фамилно име като моето в Америка съм бил за никъде. Много трудно щели да го произнасят, нямало как да съм бил успеел.

- Откъде идва фамилията ви?
- Една от легендите е свързана с приказката "Котаракът в чизми". Сещате ли се? "Хей, вие, косачи, на кого са тези ливади? На маркиз Дьо Караба", отвърнали те в един глас. "Хей, вие, жетвари, на кого са тези ниви? На маркиз Дьо Караба. Та оттам, след края на приказката, маркиз Дьо Караба заедно с Котарака се преселва в Добруджа, която е в границите на тогавашната Отоманска империя, занимава се със земеделие, замогва се и по тази причина фамилното му име се удължава, след което среща пра-прапрабаба ми, която тогава, нали, като млада била известна мома, пеела хубаво и обичала да рисувала с пясък, та затова се наложило да си купят имот по-близо до Черно море, но при пренасянето Котаракът в чизми избягал в Румъния и оттам през Беринговия проход вече в Северна Америка. По-късно чифликът на моя предтеча е описан в един от разказите на Йовков, но той е изгорял. Имам предвид разказа, не чифлика. Та оттам произхожда името ми. Има още две теории, но те не са така достоверни.

- Какво би ви накарало да заживеете отново тук?
- Чувството, че това е следващ етап от личния ми път.

- Някога пренебрегвали ли сте личния си живот за сметка на професионалния?
- Никога. На семейството си съм отдавал най-ценното, което имам - времето. А то все не стигаше.

- Над какво работите в момента?
- Суеверно ще отмина този въпрос, че всеки път, когато изтърся нещо по темата, после не успявам да го завърша.

- Заради какво бихте спрели да пишете?
- Ако писането пречи на живеенето, спирам писането. Има достатъчно книги в света.

- С кой ваш колега писател искате да изпиете чаша вино и какво ще го попитате?
- Виктор Пасков. Нищо няма да го питам - ще си говорим за музика.

- Наскоро Йосиф Сърчаджиев каза, че актьорлъкът е болест, че цял живот си с грим - искаш или не. Писателството болест ли е?
- Оздравяване е.

- Тези дни почина Тодор Колев. Какви спомени имате от него?
- Израснал съм с лицето и гласа му. За мен беше повече от актьор. Беше присъствие. Скоро след като се преместих в Америка, имах един много ярък сън - как сме на една маса с Тодор Колев, той говори, а ние всички се смеем, смеем, смеем... Събудих се от смеха си. Преди няколко години в България ме запознаха с него наживо. Беше в антракта на някакво представление, което той опитваше да оживи с великолепното си присъствие. Не се получаваше. И най-добрият актьор не може да спаси една скучна пиеса. След антракта той се върна на сцената, аз - не. Отидохме с приятели в един бар наблизо, където се смяхме, смяхме, смяхме до насита, както в съня ми с него. Странно.

- Отпускат ли се достатъчно средства за култура? Какво според вас трябва да се финансира?
- Това е сложен въпрос - кой може да решава кое заслужава и кое не? Това, което аз намирам за противно, навярно задоволява нечия потребност. Което пък ме вдъхновява, сигурно е неразбираемо за друг... Мисля, че културата преди всичко има нужда от силни идеи, а след това от финансиране. Ако имаш какво да кажеш - пари се намират - държавни или частни. Не е лесно, но се случва. У нас сега държавно се финансират театри, кино - а те работят с български текстове. За самите български текстове обаче, за българска литература няма предвидена система за финансиране. Не знам дали това е добре, или зле - може би така душата на твореца е по-трудно да бъде корумпирана. Но има варианти да се подпомогне българската литература по индиректен начин. Най-малкото например да се разкарат тези проклети 20% данък върху книгите.
Навсякъде протестираме, че децата ни не четат, а истината е, че цената на книгата в България е колкото в Америка. Аз вярвам, че в областта на културата трябва да се инвестира в програми, свързващи творците, от една страна, с образователната система, от друга. Културата трябва да влезе в училищата, да отиде при децата, най-после да влезе в час. Ние трябва да протегнем ръка на поколението, което идва след нас. Ако създадем у тях потребност от театър, литература, кино и музика - те след няколко години ще купуват билети за представленията и концертите ни, ще четат книгите ни, те са най-важните инвеститори в културата.

- Плашите ли се от старостта?
- Не. Плаша се от един неин страничен ефект - глупостта. Писателят Краси Дамянов миналото лято в Созопол ми казва: “Захари, да знаеш, мъжете с възрастта изглупяват, а жените стават по-умни. Ти - вика - глупава баба виждал ли си? Винаги ще намери да ти каже нещо мъдро. При мъжете не е така." Дано не е прав, ще го наблюдавам внимателно, ха--ха-ха...

- Колко струва един човешки живот?
- Имах един колега някога в университета, който казваше “Един човек струва толкова, колкото може да намери назаем.” Брояхме си стотинките тогава, все без пари ходехме, но мечтаехме на едро. Днес той е успешен бизнесмен, истински капиталист в най-добрия смисъл на думата. Може би той е имал предвид единствено пари назаем, но сега мисля, че ние вземаме и даваме назаем много повече от това.

- Кажете три неща, които бихте променили/си спестили/преживели, ако можехте да върнете времето 15 години назад?
- Не бих се набутал да правя пълен основен ремонт на едно старо жигули, което после ми откраднаха. 2) Бих се ядосвал по-малко за дребни глупости. 3) Бих прекарал повече време с дъщеря си сред природата.

- За какво бихте рискували живота си?
- За живот.

- Каква роля имат жените в живота ви?
- Винаги съм бил заобиколен от Жената във всички нейни роли - баба, майка (Дима Карабашлиева днес има рожден ден, б.а.), сестра, съпруга, дъщеря, колега, редактор. Не мога да си представя как е по друг начин. Не понасям мачовизма. Затова и особено се радвам на възхода на жените професионалисти в България.
Наскоро установих, че от години насам всяка работа, която съм подхващал, е била довеждана до успешен край, само ако в нея е била намесена жена. А ако искаш някой да те "отвори" как това, дето си го мислиш, няма как да стане - действай с другия пол. Въобще - ако трябва да вършиш нещо в България, работи с жени.