Киното като естрада
В тълковния речник „естрада“ означава издигнато място, обикновено на открито, за изпълнение на артисти и оркестри пред публика. Естрадата като определение за музиката е разговорна дума. И е натоварена с най-противоречиви конотации - за несполучлива, заключена в миналото случка, която при завръщането й в днешния свят, носи единствено носталгия. Понякога се случва да гледам филми, които бих определила като естрадни. Което по принцип не е лошо, защото това означава, че някой има жизнена необходимост от тях (най-малко режисьорът и сценаристът). Лошото е, когато този принцип засяга все новите български кино продукции.
Наскоро игралният филм „Шивачки“ на Людмил Тодоров бе определен като поредната заявка за шедьовър сред заглавията в киносалоните, а разточително разхвърляните плакати по билбордовете му гарантираха нужния шум.
Всъщност синопсисът, старателно разпратен до пресата преди закритата прожекция, ми вдъхна известна надежда: „Млади, красиви, невинни – погълнати от големия град. Дора, Елена и Катя са на 20 години, от провинцията и единственото, което умеят, е да шият. Те пристигат в големия град, за да търсят работа, по-добър живот и, разбира се... любовта. След като разбират, че никой тук не търси шивачки, те са готови да приемат всякаква работа. Големият град ще даде шанс на момичетата да успея, но готови ли са да платят цената, която той ще поиска от тях?“
Ако днес бях прочела това, със сигурност отново щях да се заинтригувам. Предпоставките са налице: сценаристът и режисьор Людмил Тодоров съвсем не е кой да е, оператор е Емил Христов, а главните роли във филма са поверени на имена, които нямат кой знае каква кино история (Александра Сърчаджиева, Виолета Марковска, Елен Колева).
Но след края на филма, вместо да разсъждавам върху темата за големия град и цената на успеха, аз не можах да се отделя от битово усещане, което ми даде лентата и концентрирах мислите си върху очевидното в следния ред: 1. Надявам се все пак Александра да не остане единствено „дъщерята на магнетичната Пепа Николова“ и да присъства в заглавията от пресата като „новото изкушение на Иван Ласкин“, а един ден да претърпи внезапен творчески обрат. 2. Виолета Марковска, която във впечатляващата си автобиография има участия в десетина филма и се снима от 11 годишна, извика един единствен въпрос в съзнанието ми: „Защо, по дяволите, този опит, дори и за минута не й пролича?!“ 3. С Елен Колева водех истинска битка през цялото време. Имах смътното усещане, че я познавам отнякъде и се успокоих едва, когато след надписите успях да се сетя за една телевизионна реклама и да извикам: „Обичам те, Наталия!“...
Останалото е странен микс от локална безнадеждност, мрачна сюжетна линия и тема с изтекъл срок на годност. Така и не можах да разбера какво е предизвикателството да запечатваш на филмова лента спомените си и бунта срещу времето на мутрите, сутеньорите, проститутките и извечната драма в отношения между града и провинцията. И каква е тая буца, която би трябвало да ти заседне на гърлото, ако си млад човек, чиито съзнателни години не са минали под знака на прехода. В едно съм сигурна – подобна сюжетна линия далеч не е въпрос на поколение, а маркира един начин на мислене, запращащ полета на въображението и силата на обикновените и топли общочовешки отношения в мрачния ъгъл на неслучването. Точно както естрадата би изпотила младия рок изпълнител.
Разбира се – хубавото е, че български филми продължават да се снимат, а работата на актьорите (особено ако са млади) е да се приемат изпречилите им се на пътя възможности за участия. Но наша работа е да не ги харесваме или харесваме, а отговорността ни – да съобщаваме това на глас!
21.12.2007 21:43
